Джуди. Големи нос и брадичка. Момчето през повечето време дори не сещаше да го погледне, но имаше нужда то да е близо до него. Веднъж го изхвърлих на боклука и докторът ме накара да го намеря и да му го върна. Хортън едва не умря.
— Едва не умря, а? — триумфиращо изръмжа Монетър. — Я ми кажете — тая играчка е била с него, откакто е бил роден, нали? И в нея е имало нещо по-особено — нещо като лъскаво копче, или нещо блестящо?
— Откъде знаете… — отново започна Блует, и отново се сви от страх под бурята от яростно, възбудено нетърпение, което се излъчваше от шефа на панаира. — Да. Очите.
Монетър се хвърли върху съдията. Сграбчи го за раменете и го разтърси.
— Каза „око“, нали? Имало е само един камък, нали? — задъхано каза той.
— Не… не… — изхриптя Блует, като немощно се опитваше да се откопчи от хищническите ръце на Монетър. — Казах „очи“. Две очи. Бяха едни и същи. Изглеждаха отвратително. Като че ли имаха своя собствена светлина.
Монетър бавно се изправи и се отдръпна.
— Две от тях — прошепна той. — Две…
Той затвори очи. Мозъкът му кипеше. Изчезнало момче, пръсти… смазани пръсти. Момиче, на същата възраст, също… Хортън, Хортън… Хорти. Съзнанието му летеше с бръснещ полет назад през годините. Дребно, мургаво личице, изпито от болка, което казва: „Нашите са ме кръстили Хортънс, но всички ми викат Дечко.“ Дечко, която беше пристигнала в панаира с осакатена ръка и бе избягала от него преди две години. Какво беше станало, когато тя изчезна? Той беше поискал нещо, бе поискал да прегледа ръката и, а тя избяга през нощта.
Онази ръка. Още първия ден, когато Дечко пристигна, той бе почистил ръката и, беше изрязал засегнатата тъкан и я бе зашил. Лекува я седмици наред, всеки ден, докато отворените рани зарастнаха и опасността от инфекция изчезна. А след това по една или друга причина той така и не я погледна отново. Защо? О, да — Зена. Винаги Зена го информираше как е ръката на Дечко.
Той отвори очи — вече цепки.
— Ще го открия — изръмжа той.
На вратата се почука и се чу глас:
— Човекоядецо…
— Това е джуджето — измърмори Блует и скочи на крака. — Заедно с момичето. Какво ще… къде ще…
Монетър му хвърли такъв убийствен поглед, че съдията се строполи обратно на стола си. Шефът на панаира стана, с огромни крачки се придвижи до вратата и я открехна.
— Доведе ли я?
— Проклятие, Човекоядецо, аз…
— Не желая да го чувам — шепотът на Монетър всяваше ужас. — Ти не я доведе обратно. Изпратих те да я доведеш и ти не го направи. — Той крайно внимателно затвори вратата и се обърна към съдията. — Махайте се.
— А? Хм. А по въпроса за…
— Махайте се! — Това беше крясък. Преди погледът му бе направил Блует инвалид, сега гласът му го направи спортист. Съдията беше станал и тръгнал към вратата още преди въздухът да спре да вибрира от звуковите вълни на крясъка. Той се опита да каже нещо и успя, но само донякъде — успя да помръдне влажните си устни.
— Аз съм единственият човек на земята, който може да ви помогне — каза Монетър, а изражението на съдията показа, че този тих и спокоен тон беше най-ужасяващото нещо, което можеше да съществува. Той стигна до вратата и се спря. Монетър каза:
— Ще направя, каквото мога, г-н Съдия. Ще ви потърся съвсем скоро, бъдете сигурен в това.
— Аха — отвърна съдията. — Мм. Обърнете се към мен за всичко, което мога да направя за вас, г-н Монетър. Абсолютно всичко.
— Благодаря. Със сигурност ще имам нужда от помощта ви. — Скулестата физиономия на Монетър се вкамени в момента, в който той спря да говори. Блует побягна.
Пиер Монетър остана да се взира в пространството, там, където току-що се бе намирало разплутото лице на съдията. Изведнъж той сви юмрюка си и с все сила го удари в дланта на другата си ръка. „Зена!“ — беззвучно се мърдаха устните му. Той побеля от ярост, премаля му от нея и отиде до бюрото си. Седна, опря лакти на попивателната хартия, подпря главата си с ръце и започна да излъчва вълни от тиранична омраза.
Зена!
Зена!
Тук! Ела тук!
Хорти се засмя. Погледна лявата си ръка — три наченки на пръсти, поникнали от ставите му подобно на жадни за дъжд гъби. После докосна с другата си ръка оголената плът и се разсмя.
Стана от леглото в студиото, прекоси просторната стая и застана пред овалното огледало, за да хвърли критичен поглед на лицето, раменете и профила си. Изсумтя от удоволствие и отиде при телефона в спалнята.
— Три четири четири — каза той. Гласът му беше плътен и добре подхождаше на масивната му брадичка и широката му уста. — Ник? Обажда се Сам Хортън. О, чудесно. Разбира се, ще мога да свиря отново. Докторът каза, че съм късметлия. Счупена китка обикновено зараствала доста трудно, но моята щяла да се оправи. Не, не се безпокой. А? Около шест седмици. Несъмнено… Пари? Благодаря ти, Ник, но ще се оправя. Не, не се тревожи — ще ти свирна, ако ми потрябват. Благодаря все пак. Да, ще се отбивам често. Ходих там преди няколко дена. Откъде го изкопа оня три-акордов маниак на китарата? Той без да иска свири неща, които Спайк Джоунс свири нарочно. Не, не съм искал да го набия. Исках да го пребия. — Той се рязсмя. — Шегувам се. Той е здрав и читав. Е, благодаря ти, Ник. Чао.
Той се върна на леглото в студиото и се тръшна на него с увереността на добре нахранена котка, решена да си отпочине. С наслаждение се отпусна на дунапренения матрак, обърна се и се протегна да вземе една от четирите книги на нощната масичка.
Други книги в апартамента нямаше. Още отдавна той беше разбрал как те отнемат пространството ти и колко е трудно да се оправяш с претъпкани библиотеки. Той реши въпроса, като се отърва от всички книги и се споразумя продавачът да му изпраща по четири книги на ден — чисто нови, под наем. Той ги изчиташе всичките и винаги ги връщаше на следващия ден. Това положение напълно го задоволяваше. Той запомняше абсолютно всичко. Тогава каква бе ползата от библиотеките?
Притежаваше две картини — един Марке, ??? (Б.пр.: Албер Марке, 1875–1947 — фр. живописец.) със съвършено изпипани неправилни форми, вариращи в явната си диахромия, насложени една върху друга така, че нюансът на всяка от тях влияеше на останалите и съответно цветът на фона влияеше на всичко. Другата беше Мондриан, (Б.пр.: Пийт Мондриан /род. Пиетер Корнелис Мондриаан, /1872-1944/ — холандски художник.) прецизна и хармонична, намекваща за нещо, което никога не би могло да бъде съвсем точно обособено.
Той обаче притежаваше и километри магнитни ленти, в които бе събрана една великолепна музикална колекция. Невероятният мозък на Хорти можеше да съхрани цялостното настроение на дадена книга и да възпроизвежда всяка част от него. Същото беше и с музиката, но музика можеш да възпроизведеш само до някаква степен, а безспорно има разлика в „цветовия спектър“ на съзнанието между слушателя и създателя на музика. Хорти беше и слушател, и създател, а възможност да бъде и двете му даваше музикалната му библиотека.
Тя съдържаше класиците и романтиците — любимата музика на Зена, както и симфониите, много
