на Хорти се смесваше с трогателните им викове, изразяващи обичта им една към друга.
— Но миличка, как успя да намериш…
— Толкова е хубаво, че…
— Мислех, че си…
— Кукло такава! Не съм си и представяла, че ще…
— Стига! — изрева Хорти. — Бъни, влизай и ела да закусиш.
Тя се стресна и го погледна ококорено с албиноските си очи. Той тихо я попита:
— Как е Хавана?
Без да отмества поглед от лицето му, Бъни се долепи до Зена и се вкопчи в нея.
— Той познава ли Хавана?
— Миличката ми — каза Зена, — та това е Хорти!
Бъни хвърли на Зена уплашен, заешки поглед, надигна се на пръсти да погледне зад Хорти и после изведнъж осъзна какво точно бе казала Зена.
— Това? — посочи тя. — Той? — тя се облещи. — Той е… също и Дечко, така ли?
Хорти се ухили.
— Точно така.
— Той е пораснал — наивно отбеляза Бъни. Зена и Хорти избухнаха в луд смях и Бъни — точно както и Хорти преди толкова години — остана да зяпа ту него, ту Зена, но усети, че те се смеят не на нея, а заедно с нея, и скоро характерният и звънлив кикот се включи в общата врява. Хорти отиде в кухнята и извика през смях:
— Още го пиеш с кондензирано мляко и половин лъжичка захар, нали, Бъни?
Бъни се разплака от щастие на рамото на Зена и промълви през сълзи:
— Това е Дечко, той е, той е…
Хорти постави чашата с горещо кафе на малката масичка и се настани до момичетата.
— Бъни, как успя да ме откриеш след толкова време?
— Не открих теб. Открих Зен. Зен, Хавана може би ще умре.
— Аз… спомням си — прошепна Зен. — Сигурна ли си?
— Човекоядецът направи, каквото можа. Дори повика друг доктор.
— Нима? Откога е започнал да харесва докторите?
Бъни отпи от кафето си.
— Нямаш представа как се е променил, Зен. Аз самата не можах да повярвам, когато направи това. Имам предвид, когато извика лекар. Ти знаеш за м-мен и Хавана. Знаеш какво ми е заради това, което му стори Човекоядеца. Но… той все едно се е появил от някаква мъгла, в която е живял години наред. Наистина се е променил, Зен, и иска да се върнеш при него. Страшно съжалява за всичко, което се случи. Направо е сломен.
— Но не достатъчно — измърмори Хорти.
— Иска ли да се върне и Хорти?
— Хорти — аа, Дечко. — Бъни го погледна. — Той вече не става за представления. Не знам, Зен. Човекоядецът нищо не каза за него.
Хорти забеляза как Зена за миг сви вежди в недоумение. Тя хвана Бъни за ръката и я стисна нетърпеливо.
— Скъпа, започни от самото начало. Човекоядецът ли те изпрати?
— О, не. Е, не точно. Той е толкова променен, Зен. Ти не ми вярваш… Е, ще се увериш сама. Той има нужда от теб и аз по собствено желание дойдох да те върна при него.
— Защо?
— Заради Хавана! — извика Бъни. — Човекоядецът може да е в състояние да го спаси, не разбираш ли? Но не и сега, когато е съсипан заради това, което ти е сторил.
Зена тревожно погледна Хорти. Той се изправи.
— Ще ти приготвя нещо за хапване, Бъни — каза той и едва забележимо кимна на Зена. Тя му отвърна с леко намигане и се обърна към Бъни:
— Но, скъпа, как разбра къде се намирам?
Албиноската се наведе напред и докосна Зена по бузата.
— Бедничката ми. Много ли те боли?
Хорти извика от кухнята:
— Зен! Къде си сложила табаското? (Б.пр.: Много лютив сос, приготвен от червени люти чушки. На името на щата Табаско в югоизточно Мексико.)
— Ей сега се връщам, Бън — каза Зен и закуцука към кухнята. Трябва да е ей там, върху… да. Я, ти още не си приготвил сандвича! Остави на мен, Хорти.
Те застанаха един до друг пред печката и се засуетиха с приготовленията. Хорти прошепна:
— Това не ми харесва, Зен.
Тя кимна.
— Нещо не е наред… попитахме я два пъти, даже три пъти как е намерила квартирата ми, а тя не отговори. — После тя добави високо:
— Виждаш ли? Ето така се прави сандвич. Само че ти ще го затоплиш.
Малко по-късно:
— Хорти, как разбра кой звъни?
— Не знаех кой е. Наистина. Знаех кой не е. Познавам куп хора и разбрах, че не е никой от тях. — Той сви рамене. — Така се сетих, че е Бъни. Разбираш ли?
— Аз не мога да правя това. Никой не може, поне сред хората, които познавам. Освен може би Човекоядеца. — Тя отиде до мивката и енергично затрака със съдовете. — Можеш ли да четеш мислите на хората? — прошепна тя, когато се върна до него.
— Понякога, малко. Никога не съм пробвал, поне не насериозно.
— Опитай сега — каза тя и кимна към хола.
Лицето отново му придоби онова невъзмутимо, съсредоточено изражение. В същия миг нещо профуча покрай отворената кухненска врата. Хорти, който беше с гръб към нея, се обърна и влетя в хола.
— Бъни!
Розовите устни на Бъни оголиха зъбите и като на разярено животно. Тя се втурна към външната врата, блъсна я и побягна. Зена изкрещя:
— Чантата ми! Взела ми е чантата!
С два огромни скока Хорти се озова на площадката и се хвърли върху Бъни в началото на стълбите. Тя изпищя и заби зъбите си в китката му. Хорти я сграбчи за врата, заклещи главата и под мишницата си и притисна брадичката и към гърдите си. Тя упорито не пускаше ръката му, но така устата и беше запушена и тя скоро започна да се задушава.
Когато влязоха вътре, той затвори вратата с ритник и я тръшна на леглото като чувал с картофи. Челюстите и не искаха да се отпуснат и той трябваше да ги разчекне, за да освободи китката си. Тя лежеше неподвижно, очите и бяха червени и блестяха, а устата и беше в кръв.
— Така, според теб какво я накара да побегне така? — почти безгрижно попита той.
Зена коленичи до Бъни и сложи ръка на челото и.
— Бъни. Бъни, добре ли си?
Никакъв отговор. Тя изглеждаше в съзнание. Безумните и рубиненочервени очи бяха заковани в Хорти. Вдишваше и издишваше на равномерни, мощни тласъци, подобно на бавен товарен влак. Устата и беше широко отворена и като че замръзнала в това състояние.
— Изобщо не съм я наранил — каза Хорти. — Само я вдигнах и я пренесох дотук.
Зена чевръсто си вдигна чантата от пода и затършува в нея. После с явно удовлетворение я остави на масичката за кафе.
— Хорти, какво точно направи преди малко там в кухнята?
— Аз… нещо като… — Той се намръщи. — Представих си лицето и и го накарах един вид да се отвори като врата, или — ами, да се разпръсне като мъгла, за да мога да погледна зад него. Нищо не видях.
— Съвсем нищо ли?
