— Тя се мръдна — простичко обясни той.
Зена потри ръце.
— Опитай пак.
Хорти се приближи до леглото. Очите на Бъни го проследиха. Тя повдигна едната си ръка и сви малкия си юмрук. Очите и се насълзиха и тя се отпусна. След няколко секунди започна да прави някакви неопределени, безцелни движения с тялото си, все едно невидими ръце проверяваха двигателните и центрове. Два пъти отвори и затвори очи. По едно време почти се изправи в леглото, след което отново се отпусна назад. Накрая изпусна една дълга, хрипкава въздишка, плътна почти като ниския тембър на Зена, и се унесе в сън.
— Заспа — каза Хорти. — Съпротивляваше ми се, но сега заспа. — Той се отпусна на един стол и за момент покри лицето си с ръце. Зена наблюдаваше как той се възстановява, по същия начин, както по-рано бе възстановил изсветлялата си ръка. Той рязко се изправи и гласът му прозвуча ясно като преди:
— Това не беше само нейната сила, Зен. Беше цялата изпълнена с нечие чуждо присъствие.
— То… още ли е в нея?
— Не, няма го вече. Събуди я и виж.
— Хорти, ти май никога не си правил такова нещо преди, а? А изглеждаш толкова сигурен в себе си, направо като стария Ивейжън. — Ивейжън беше фотографът на панаира. Той трябваше само да натисне копчето на фотоапарата си и вече бе убеден, че е направил най-добрата снимка. Никога не се усъмняваше в способностите си.
— Ти все пак продължаваш да говориш такива работи — каза Хорти леко изнервено. — Има неща, което човек може да прави, и такива, които не може. И когато направи нещо, какъв е смисълът да се чудиш дали всъщност го е направил, или не? Не мислиш ли, че той самият знае?
— Извинявай, Хорти. Пак те подценявам. — Тя седна до джуджето-албинос. — Бъни — изгука тя. — Бъни…
Бъни извърна глава, после отново се обърна към нея и отвори очи. Погледът и беше мътен, нефокусиран. Тя го насочи към Зена и като че ли я разпозна. Огледа се наоколо и изкрещя от страх. Зена я прегърна.
— Всичко е наред, скъпа — каза тя. — Това е Дечко, аз съм тук и ти вече си добре.
— Ама как… къде…
— Шшт. Разкажи ни какво се случи. Нали помниш панаира? Хавана?
— Хавана ще умре.
— Ще се постараем да му помогнем, Бъни. Помниш ли как дойде тук?
— Тук. — Тя се огледа, като че ли една частица от съзнанието и се опитваше да пасне на останалите. — Човекоядецът ми каза да дойда. Той целият беше две очи. След известно време спрях да виждам и очите му. Гласът му беше вътре в мозъка ми. Не помня — жално промълви тя. — Хавана ще умре. — Това прозвуча така, все едно го казваше за пръв път.
— По-добре да не и задаваме сега въпроси — обади се Зена.
— Напротив — каза Хорти. — Трябва да и задаваме, и то бързо. — Той се надвеси над Бъни. — Как откри това място?
— Не си спомням.
— След като Човекоядецът ти говори в съзнанието, какво направи след това?
— Бях на един влак. — Тя отговаряше съвсем неопределено, но нямаше вид да крие информация. По- скоро изглеждаше неспособна да я изкаже — човек трябваше да я измъква като с ченгел от нея.
— Къде отиде, когато слезе от влака?
— Бар. Ъ… Клуб… „Немо“. Попитах къде мога да намеря човека, който е наранил ръката си.
Зена и Хорти се спогледаха.
— Човекоядецът каза, че Зена ще бъде с този човек.
— Той каза ли ти, че този човек е Дечко? Или Хорти?
— Не. Не каза. Гладна съм.
— Добре, Бъни. След мъничко ще ти приготвим страхотна закуска. Какво трябваше да направиш, когато намериш Зена? Да я върнеш обратно?
— Не. Кристалите. Кристалите са в нея. Трябва да са два. Той ще ме подреди два пъти по-зле от Зена, ако се върна без тях. Но ако се върна само с единия, ще ме убие.
— Как се е променил само — презрително каза Зена с отвращение в гласа.
— Как е разбрал къде живея? — попита Хорти.
— Не знам. А! онова момиче!
— Кое момиче?
— Една блондинка. Тя написала писмо на някого. На брат си. Един човек взел писмото.
— Какъв човек?
— Блу. Съдия Блу.
— Блует?
— Да, Съдия Блует. Той взел писмото и в него пишело, че момичето работи в магазин за грамофонни плочи в града. Имало само един такъв магазин. Лесно я открили.
— Те са я открили? Кои те?
— Човекоядецът. И оня Блу. Блует.
Хорти сви юмрюци.
— Къде е тя?
— Човекоядецът я държи в панаира. Мога ли вече да си получа закуската?
Хорти тръгна.
Навлече си един шлифер, взе портфейла и ключовете си и тръгна. Зена извика след него. Напрежението придаваше дрезгавост на кадифения и глас. Тя го хвана за ръката. Той не се отскубна от нея, а просто продължи да върви — тя се влачеше след него като пушек, всмукван от вакуума, който се образуваше след всяка негова стъпка. Тя се обърна към масата, сграбчи чантата си и напипа два блестящи кристала.
— Хорти, чакай, чакай! — Тя извади кристалите. — Нима си забравил, Хорти? Очите на Боклучко, кристалите — това си ти, Хорти!
— Ако имаш нужда от нещо, независимо какво е, обади се на Ник в Клуб „Немо“. Той е свястно момче — каза Хорти и отвори вратата.
Тя закуцука след него, посегна да го хване за шлифера, не успя и залитна към стената.
— Чакай, чакай. Трябва да ти разкажа, ти не си готов, ти просто не знаеш! — Тя се разплака. — Хорти, Човекоядецът…
Той вече бе преполовил стълбището:
— Грижи се за Бъни, Зен. За нищо на света не излизай навън. Скоро ще се върна.
И той тръгна.
Като се подпираше на стената, Зена се затътри по коридора и влезе в апартамента. Бъни беше седнала на леглото и плачеше от страх. Ала когато видя изкривеното лице на Зена, тя се втурна към нея. Настани я в едно кресло, клекна на пода пред нея, прегърна краката и и сложи облата си брадичка на коленете на Зена. Здравият тен на Зена се бе отдръпнал от лицето и. Тя бе забила поглед в земята — две черни, сега безизразни очи сред безрадостно, унило лице.
Кристалите паднаха на килима и заблестяха в очите на Бъни. Тя ги взе. Бяха топли, вероятно защото Зена ги бе държала в ръката си. Ала малката и ръчичка беше толкова студена… Бяха твърди, но на Бъни и се струваше, че ако ги стисне, ще се окажат меки и гъвкави. Тя ги сложи в скута на Зена. Не каза нищо. По някакъв начин разбираше, че моментът не е за приказки.
Зена каза нещо. Беше неразбираемо — гласът и не представляваше нищо повече от дрезгав шум. Бъни
