— Не смеех, слънчице. Хората щяха да си помислят, че не съм с всичкия си. А и Хорти…
— Какво „Хорти“?
— Хорти е бил бебе в дом за сираци, когато, неизвестно как, оная играчка с кристалните очи се е озовала там. Кристалите са избрали него. Всичко съвпада. Той ми каза, че когато Боклучко — така наричаше човечето-в-кутия — та когато Боклучко му бил отнет, той едва не умрял. Лекарите там смятали, че това се дължи на някакъв вид психоза. Грешна диагноза, разбира се — детето е било в някаква странна зависимост от семейството кристали и не е можело да съществува без тях. Изглежда е било по-лесно да му върнат играчката — тя била грозна, както ми каза Хорти — отколкото да опитат да излекуват психозата му. Във всеки случай Хорти взел Боклучко със себе си, когато бил осиновен. Познай от кого — от оня Армънд Блует, съдията.
— Той е отвратителен! Целият е разплут и… мазен.
— През тези двайсет, че и повече години Човекоядецът всъщност без да знае е търсил точно такова същество, създадено от двойка кристали. Когато е намерил първия си кристал, изобщо не му е хрумнало, че са на двойки, и затова не е потърсил другия. После разбра за Хорти. Преди това той само предполагаше за съществуването му, но тогава разбра със сигурност. Аз разбрах със сигурност през онази нощ, когато взехме Хорти. Човекоядецът би дал всичко на света, за да притежава Хорти — човекът. Не, Хорти е спрял да бъде човек още откакто е бил на една годинка. Казах го в друг смисъл, нали разбираш.
— И това ще бъде неговият посредник?
— Именно. Затова, когато разбрах кой е Хорти, аз се възползвах от възможността да го скрия в последното място на земята, където би се сетил да го търси Пиер Монетър — точно пред очите му.
— О, Зен! Какъв огромен риск си поела! Той непременно щеше да разбере за него!
— Не беше чак такъв риск. Човекоядецът не може да чете мислите ми. Може да ме вика по необичаен начин, може да се опитва да проникне в съзнанието ми, но никога не е успявал да го постигне. При това той не е способен на това, което Хорти направи с теб преди малко. Човекоядецът те е хипнотизирал, за да те накара да откраднеш кристалите и да му ги занесеш. Хорти проникна директно в съзнанието ти и премахна хипнозата от него.
— Аз… аз си спомням. Щях да се побъркам.
— Държах Хорти близо до себе си и непрекъснато се занимавах с него. Изчетох му всичко, което успях да докопам. Всичко, Бъни — и сравнителна анатомия, и история, и музика, и математика, и химия — всичко, което ми дойде на ума, че може да му осигури познание за хората и човешкия живот. Има една древна латинска сентенция, Бъни: Cogito ergo sum — „Мисля, следователно съществувам.“ Хорти е самото въплъщение на тази сентенция. Когато беше джудже, той вярваше, че е джудже. Не растеше. Никога не си помисли дали ще му се промени гласът. Никога не помисли да приложи знанията си върху себе си — оставяше на мен да взимам всички решения, засягащи него. Знанията си складираше в един таван без врати и прозорци и те не му влияеха по никакъв начин — до момента, в който реши, че е време да ги използва. Знаеш ли, той има еидетична памет.
— Какво значи това?
— Фотографическа памет. Запомня идеално всичко, което е види, прочете или чуе. Запазих в тайна това, че пръстите му започнаха да порастват отново, а те, както знаеш, бяха невъзвратимо смазани. Това бе единственото нещо, което можеше да издаде на Човекоядеца какъв е Хорти. Хората не могат да възстановяват пръстите си. Съществата, създадени от един кристал, също не могат. Човекоядецът често се застояваше в менажерията с часове — опитваше се да накара катерицата да си пусне козина, или пък с помощта на съзнанието си да предизвика появата на хриле у Гогол, момчето-риба. Ако бяха създадени от двойка кристали, те щяха да успеят да коригират физическите си дефекти.
— Мисля, че разбирам. И ти фактически си се старала да накараш Хорти да вярва, че е човек, нали?
— Точно така. Той трябваше да отъждествява себе си единствено и само с човечеството. По тази причина го научих да свири на китара, след като пръстите му се възстановиха, за да може бързо и комплексно да се образова музикално. За една година свирене на китара можеш да научиш повече за теорията на музиката, отколкото за три години на пиано, а музиката е най-човешкото от всичко човешко… Той ми вярваше безрезервно, тъй като аз никога не го оставях да се замисля за себе си.
— Аз… никога досега не съм те чувала да говориш така, Зен. Като в книгите.
— Аз също играх роля в тази пиеса, слънчице — тихо каза Зена. — Първо, налагаше се да крия Хорти, докато не го науча на всичко, което е във възможностите ми. Освен това трябваше да измисля някакъв начин да го накарам да попречи на Човекоядеца, и то без опасност Човекоядецът да го направи свой роб.
— Как би могъл да успее?
— Според мен Човекоядецът е „еднокристално“ същество. Мисля, че ако Хорти успее да се научи да използва онзи мисловен бич, с който си служи Човекоядеца, срещу него, ще може да го унищожи. Ако аз застрелям Човекоядеца, куршумът няма да убие кристала му. Възможно е после кристалът да се чифтоса и да го създаде отново, и то с цялата сила, която притежават „двукристалните“ създания.
— Зен, откъде си сигурна, че Човекоядецът не е създаден от два кристала?
— Не съм — мрачно отвърна Зен. — Ако случаят е такъв, тогава мога само да се моля вярата на Хорти в човешката му същност да е достатъчно непоклатима, за да устои на онова, в което иска да го превърне Човекоядецът. Омразата към Армънд Блует е човешко чувство. Любовта към Кей Халоуел също. Това са две чувства, които съм разпалвала у него, които съм му набивала в главата, за които съм се закачала с него, докато не се превърнаха в кръв в жилите на съзнанието му.
Бъни остана безмълвна пред този буреносен порой от думи. Тя знаеше, че Зена обича Хорти и че жената в нея усеща появата на Кей Халоуел на сцената като фатална заплаха за себе си. Знаеше, че тя се беше борила и преборила с изкушението да отклони Хорти от пътя му, водещ към Кей. Но повече от всичко Бъни знаеше, че сега, когато предстоеше решителната битка в дългогодишната и война, Зена се бе изправила очи в очи със страха и разкаянието.
Тя погледна гордото, пострадало лице на Зена — устните, леко отпуснати от едната страна, болезнено изкривената глава, прегъбените рамене под обемистата хавлия — и разбра, че никога няма да забрави тази гледка. Човечество е понятие, близко и скъпо на уродите — създанията, които стоят на прага му, изпълнени с копнеж, които ревностно заявяват и защитават своята принадлежност към хората, които нито за миг не спират жадно да протягат недоразвитите си ръце към света на нормалните. Бъни изсече в съзнанието си медалион — спомен и знак на почит — с лика на осакатената смела жена пред себе си.
Погледите им се срещнаха и Зена бавно се усмихна.
— Ей, Бъни…
Бъни отвори уста и се задави, или изхлипа. Обви ръце около Зена и притисна брадичката си в хладната трапчинка на мургавата шия. Стисна очи, за да изпъди сълзите навън. Когато ги отвори, можеше да вижда отново. Но не можа да проговори.
Над рамото на Зена, през вратата на кухнята тя видя огромна призрачна фигура в хола. Когато гигантът се надвеси над масичката за кафе, отпуснатата му долна устна увисна. Ръцете му старателно вдигнаха един, после втори кристал. Изправи се, сиво-зеленото му лице и хвърли мътен, състрадателен поглед, после безшумно излезе през вратата.
— Бъни, скъпа, причиняваш ми болка.
„Онези кристали са Хорти — помисли си Бъни. — Сега ще и кажа, че Солум ги е занесъл на Човекоядеца.“ Лицето и гласът и бяха бели и сухи като тебешир, когато каза:
— Ти още не знаеш какво е болка…
Хорти изкачи стълбите тичешком и влетя в апартамента си.
— ???????? — изпъшка той. — Всяко проклето нещо, към което посегна, се изплъзва от ръцете ми. Всичко, което правя, където и да отида, или е твърде рано, или твърде късно, или… — В този момент той
