Ксанаду ще си остане може би такава, каквато е, с изключение на едно — износът на военни специалисти. „Мечти, това са само мечти“, каза си той укорително. Изчакай, докато научиш нещо повече. Наблюдавай ги как импрегнират различни материали, как правят антигравитационните подноси за чай.
При мисълта за подноса нещо в стомаха му простена. Стана, приближи се, горещата храна вдигаше пара, студената все още не беше се размразила и размекнала. Отчупи си, вкуси, после си отхапа малко, накрая започна да гълта лакомо.
Нина, ах, тази Нина…
Не, те не бива да бъдат избити, сънено си помисли той, още повече, че сред тях може да се роди жена като тази. По цялата Кит Карсън нямаше да се намери готвачка като нея.
Той отново легна и си мечта, мечта, докато сънят го унесе.
Бяха абсолютно откровени с него. Показаха му всичко и явно изобщо не им минаваше през ум да го запитат защо се интересува. За тях беше необичайно да питат, защото изглежда им липсваше онази особена гордост от таланта, характерна за изкусния грънчар, металург, специалист по електроника, поведението, което ти казва: „Не е ли удивително, че умея това?“ Даваха информацията прецизно, но безпристрастно. Сякаш постигнатото беше по силите на всеки.
На Ксанаду това наистина беше така.
Отначало всичко се стори на Брил съвсем неорганизирано. Тези очарователни хора, облечени по скандален начин, се лутаха насам-натам в една смесица от игра, работа и безделие, без видим план. Но играта им ги отвеждаше в цветната градина точно при плевелите и те пътьом ги почистваха. Стори му се, че една група момичета играеха на кегли точно там, където неочаквано можеха да се окажат нужни при сортирането на семена.
Танайн се опита да даде някакво обяснение:
— Да предположим, че се появи недостиг от нещо, стронций например. Това предизвиква подобие на вакуум. Хора, които в момента не са особено заети, го усещат. У тях се появява мисъл за стронция. Идват и го набавят.
— Но аз не видях мини — възрази Брил озадачено. — А как стои въпросът с водния транспорт? Да предположим, че недостиг има тук, а мините са в друг район?
— Това никога не може да се случи. Където има залежи, там няма недостиг, разбира се. Където липсват, намираме други начини — или използуваме заместители, или го произвеждаме без мини.
— Чрез трансмутация ли?
— Прекалено е сложно. Отглеждаме сладководни раци, чиято черупка съдържа стронциев карбонат вместо калциев карбонат. Когато е нужно, децата ги събират.
Брил разгледа и текстилната им промишленост: една част беше разположена под навеси, друга в пещери, трета в долчинки. Там имаше и вир, където младите хора плуваха, и полянка, на която се печаха на слънцето. От време на време отиваха под сенките и работеха край огромен казан, където при нагряване взаимодействуваха някакви химикали, получаваше се разтвор с яркозелен цвят, а от него след време се отделяше черна утайка. Изваждаха я, изсипваха я в калъпи и я пресоваха.
Как точно действуваха пресите, след като не бяха нищо повече от капаци на калъпите, Старият език не можеше да му каже, но за четири-пет секунди от утайката се оформяха лъскавите черни камъни, които носеха на коланите си. На обратната страна на лявата катарама беше гравирана химическата им формула на Стария език.
— Едно от малкото наши чудеса тук — поясни Танайн. — Това е формулата на коланите, които би могла да произвежда дори и една първобитна химия. Ние бихме искали да видим техни образци, разпространени по цялата вселена. Те са такива, каквито сме и ние. Сложи си един, Брил. Тогава ще станеш един от нас.
Смутен, Брил изсумтя презрително и отиде да наблюдава как децата правеха коланите — сръчно, със същата лекота и безгрижно удоволствие, с което можеха да свиват и венчета от цветя. След като монтираше новия колан, детето го потъркваше о своя. Всеки път цветовете на дъгата избухваха в един краткотраен студен пламък. После коланът, около който се образуваше леко сияние с неопределен цвят, попадаше в един кош. Единственият момент може би, в който Брил си позволи да издаде учудването си, беше, когато видя един от туземците да облича тази одежда. Младият мъж идваше мокър от вира. Той грабна един колан от брега и го уви около кръста си. Веднага нагоре и надолу от него плъзнаха цветове и някаква материя, заблещука яка, спусна се ефирна, блестяща туника.
— Като жива е, нали виждате — обади се Танайн, — или по-точно, не е нежива материя.
Той пъхна пръсти под края на дрехата и се опита да я пробие. Когато потънаха в тъканта, тя конвулсивно се отдръпна, без да се скъса.
— Това — замислено промълви той, — общо взето, не е никаква материя, ако ми позволите едно сравнение на Стария език. Най-близкият староезичен термин за това е „аура“. Така или иначе, то е живо по свой начин. Трайността му е година, а и повече. После го потапяме в млечна киселина, за да се освежи. И само един от тях може да активизира милион или милиард колани — колко клонки могат да пламнат от една искра?
— Но защо е нужно да се облича такова нещо?
Танайн се засмя:
— Въпрос на скромност — усмихна се отново той. — Един земен учен от древни времена, още преди слънцето да се превърне в мъглявина, ми предаде думите на някой си Рудовски: „Скромността е нещо много по-сложно от честността“. Ние носим тези дрехи, защото ни топлят, когато се нуждаем от топлина, и защото скриват някои наши недостатъци, идващи с възрастта — навярно всичко, което бихме поискали да скрием от суета.
— Дрехите определено не са скромни — каза важно Брил.
Те са израз на скромност само дотолкова, доколкото правят вида ни по-приятен с тях, отколкото без тях. Каква по-добра проява на скромност от тази?
Брил обърна гръб на Танайн и изостави спора. Още от самото начало думите и държанието на Танайн не му бяха напълно понятни и подобни изказвания или го объркваха, или изобщо не достигаха до него, или и двете заедно.
Брил откри как правят картон. На клона на едно дърво висеше огромен съд с млечна на вид течност — хартията, както му обясни Тан. Получавали я от някаква оса, техен хибрид. Хартията беше разтворена в нуклеинова киселина, получена чрез синтез от някаква трева. Под съда имаше плоска метална поставка и комплект от подвижни решетки. Те бяха сглобени според желаната форма и дебелина на плаката. Отваряше се един кран и течността изпълваше рамката. После две малки деца минаваха с валяк върху решетките, като го бутаха с ръце. Бялата течност ставаше светлокафява и се втвърдяваше, това беше картонът. Танайн вложи цялото си старание, за да обясни на Брил действието на валяка, но Старият език в съчетание с техническата неграмотност на Брил направи обяснението неразбираемо.
Обшивката на валяка беше много проста на практика и много сложна като замисъл, подобно на транзистора. Брил трябваше да се задоволи само с това, както и при селективния анализ на „водопроводната инсталация“ с вид на речен камък, и при антигравитационните подноси за храна (които, както откри той, трябваше да се направляват, когато излизат навън, но когато бяха празни, се прибираха сами в кухнята).
Дните се нижеха, а късметът все повече му изневеряваше, когато искаше да разкрие същината на човешките умения в Ксанаду. Беше съвсем склонен да признае собствените си мечти за фантастични, а странната идея, че онова, което може да се направи от един човек, може да се направи и от всички останали — за непостижима. Танайн се опитваше да обяснява, най-малкото отговаряше на всеки един от въпросите на Брил.
Тези безгрижно скитащи се щастливи хора можеха да се заловят за каквато и да било работа, на какъвто и етап да е тя и да я свършат до каквато и да било степен. Някой например вземе флейта и изсвири няколко напева, а другите се приближат, без да бързат, някои с инструменти, други — без, и скоро се включва още един инструмент, и още един, докато станат петдесет-шестдесет и музиката се излее страстно или бурно, като след любов или след сън, или като спомен за тях. А понякога слушателите ще пристъпят напред, ще вземат инструмента от нечии уморени ръце и ще продължат да свирят с останалите, и всичко това в една чиста хармония. А Тан твърдеше, че тези петдесет или шестдесет души никога преди това не са свирили същото музикално произведение. Според неговите обяснения всичко беше въпрос на усет.
