— Просто те спохожда усетът за нещо. Да вземем цигулката. Чувал съм да свирят, но сам никога не съм хващал цигулка. Наблюдавам някого как свири и разбирам как се раждат мелодиите, после я вземам и правя същото. И като се увлека в мелодията, а сетне в следващата, то си идва само, и как трябва да звучи тя, и как трябва да я усещат пръстите ми, ръката, която тегли лъка, брадичката ми, рамото ми. Всички тези усещания те карат да почувствуваш какво значи да се претворява такава музика. Разбира се, човешките възможности имат предел, и хората не са еднакво способни. Ако върховете на пръстите ми са меки, аз няма да свиря толкова добре, колкото някой друг. Ако ръцете на някое дете са твърде малки за инструмента, то трябва да слезе една октава по-ниско или да изпусне някоя нота. Но въпреки това усетът му си остава.
Това се отнася и за всичко останало, което правим. Когато се нуждая от нещо в моя дом, от някакъв апарат или приспособление, няма да използувам желязо, ако медта е по-подходящ материал, бих имал усещането, че не е редно. Нямам пред вид усещането като резултат от допира на ръцете ми до метала, а като плод на моите разсъждения за апарата, детайлите и предназначението му. В процеса на мисленето от всички възможни материали за изработването му се отделя само една комбинация, за която имам чувството, че е единствено правилната.
— Така — обади се тогава Брил, — и като прибавим конкуренцията между областите да се осигуряват всички материали и суровини на местна почва, вместо да се внасят, откриваме причината вие да нямате търговия. И въпреки това казвате, че при вас има стандартизация или най-малкото всички използувате една и съща техника, едни и същи методи.
— Да, ние имаме всичко, от което се нуждаем, и си го произвеждаме сами, това е вярно — съгласи се Танайн.
Вечерно време Брил седеше в неговия дом и се вслушваше в долитащите на вълни разговори и в музиката, която се носеше отвсякъде. После повеждаше подноса обратно към своята клетка, заключваше вратата, ядеше и тънеше в мрачни мисли. Понякога си въобразяваше, че го нападат с оръжие, чието действие не му е известно, на непозната територия. Той си спомни какво му каза веднъж Танайн за хората и техните изобретения.
— Откакто е имало хора, конфликтът човек — машина винаги е съществувал. Тя ли ще го държи в подчинение, или той нея? Трудно е да се каже коя е по-малката беда. Но една цивилизация, която се състои главно от хора, или трябва да унищожи тази, в която водещи са машините, или сама да бъде унищожена. Винаги е било така. Една цивилизация вече изчезна на Ксанаду. Не сте ли се питали понякога, Брил, защо сме толкова малко тук и защо почти всички имаме червени коси?
Брил си беше задавал тези въпроси и си бе обяснявал малкия брой на населението с пълната липса на свян, без който между членовете на човешкото племе не може да се разгори достатъчно силен, взаимен интерес, за да се възпроизвежда то с охота.
— Някога сме били милиарди — неочаквано каза Танайн. — И помен не е останал. Знаете ли колко са оцелели? Трима!
Брил преживя кошмарна нощ, когато разбра колко жалки са били усилията му да узнае тайната им, защото ако една цивилизация бъде сведена до няколко души, в нея настъпят изменения и тя започне отново да се възпроизвежда, новите белези ще се носят от всички следващи поколения. Помисли си, че можеше да се опита да измъкне от тях тайната и за червените им коси. Това беше през онази нощ, в която реши, че тези хора трябва да бъдат унищожени. Болеше го да си го помисли и същевременно го беше яд на мислите му. Това беше и нощта на нелепата злополука.
Брил лежеше и скърцаше със зъби в безсилна ярост. Минаваше обед, а той беше в това положение от сутринта, в плен на собствената си глупост и жалък, ах, колко жалък. Единствената ценност, която притежаваше — достойнството си — му беше отнета поради собствената му небрежност, и то по най- непочтен начин, от някаква дяволска измишльотина, която…
Сигналното му устройство изсъска и той скочи на крака, изтерзан до крайност, въпреки яките плътни стени и вратата, която само той можеше да отваря.
Беше Танайн. Той избоботи един приятелски поздрав, който се смеси с птичите песни и вятъра.
Брил го остави да се приближи още малко и след това изрева през процепа:
— Нямам намерение да изляза.
Танайн се закова на мястото си и дори самият Брил беше учуден от факта, че гласът му прозвуча така грубо и сухо.
— Но вие имате покана от Нина. Тя ще тъче днес. Мислеше, че бихте искали…
— Не — отсече Брил, — днес си тръгвам, тоест довечера. Вече повиках спускателния апарат. След два часа ще бъде тук. Ще си тръгна, като се стъмни.
— Недейте, Брил. Утре ще ви покажем вулканичните скали, ще ви покажем и как галванизираме…
— Не — повтори Брил враждебно, но добре, че поне не изкрещя.
— Какво е станало?
Той не отговори.
Танайн се приближи още малко. Очите на Брил изчезнаха от процепа. Той се беше свил до стената, плувнал в пот. Танайн подхвана отново:
— Нещо се е случило. Има нещо. Аз… просто предчувствувам. Вие знаете как усещам нещата, приятелю мой, добри ми приятелю Брил.
Само при мисълта за това Брил застина в ужас. Знаеше ли Танайн, възможно ли беше? И още как! Брил прокле тези хора и всичките им средства, планетата им и слънцето, което я огряваше. Прокле и съдбата, която го беше довела тук.
— Няма нещо, което да не съм преживял, Брил. Можете да ми кажете всичко. Знаете, че ще ви разбера — умолително му каза Танайн. Той се приближи още малко. — Болен ли сте? Притежавам всички умения на хирурзите, които са живели от времето на Тримата насам. Пуснете ме да вляза!
— Не! — това едва ли можеше да бъде дума, по-скоро беше взрив.
Танайн отстъпи крачка назад.
— Извинете ме, Брил, ияма да ви питам повече. Но кажете ми все пак, моля ви, кажете ми. Сигурно ще съумея да ви помогна.
„Добре, помисли си Брил в полуистерия. Ще ти кажа и тогава можеш да се спукаш от смях, червенокос глупак такъв! Какво ли значение ще има това, когато посеем страшната чума на планетата ви?“
— Не мога да изляза, дрехите ми се повредиха.
— Брил! Но какво значение има това? Хайде, хвърлете ми ги! Ние ще отстраним повредата, каквато и да е тя.
— Не! — Можеше да си представи какво щеше да стане, когато в ръцете на тези универсални таланти попаднеше най-съвършеният и най-смъртоносен скафандър в системата Съмнър.
— Тогава облечете моята туника. — Тан посегна към колана от черни камъни.
— Да ме убият, няма да тръгна с такава паяжина. За извратен тип ли ме смятате?
Танайн отвърна по-разпалено от всеки друг път (но сдържано все пак):
— Във вашата броня от намотки вие правехте много по-странно впечатление, отколкото ако сложите това.
Брил никога не беше мислил по този въпрос. Той погледна с копнеж към ефирното нищо, което се диплеше под колана и над него, после към собствената си черна броня, изкорубена и увиснала на стената под кукичката. Мисълта, че трябва да я намъкне отново, му изглеждаше непоносима след злополуката, а от друга страна, от пеленаче не беше стоял толкова дълго без дрехи.
— Какво стана със скафандъра ви все пак? — попита го съчувствено Тан.
„А си се засмял, помисли си Брил, а съм те пречукал на място и с това край на всичките ти шансове да видиш как родът ти умира!“
— Седях си на… използувам го за стол, тук няма място за повече от един. Трябва да съм бутнал ключа, усетих едва когато станах. Цялата задна част на… — Той измърмори сърдито: — Защо това никога не се случва с вас?
— Нали ви казах — отвърна Танайн, при което остави новината да мине край ушите му като нещо незначително и може би за него тя наистина беше незначителна. — Устройството поема само нежива материя.
— Оставете това, което наричате дрехи, пред вратата — изсумтя Брил след напрегната пауза. — Може
