Теодор Стърджън
Издайницата
Тя бе чудесна и докато се усетим, аз вече я прегръщах, а нейните дълбоки очи се впиваха в моите. Изглежда малко попрекалих с тази плътна и продължителна прегръдка. Тя се изтръгна от мен, възстанови равновесието си и ме избръска като трохи от солета.
— Съжалявам — излъгах.
Една вежда се източи нагоре като крилце и две тежки ресници се сведоха надолу.
— Няма нищо — каза с глас като шепот на виолончело в ниския регистър. — Но беше длъжен да дадеш мигач, че завиваш.
Един дебелак понечваше да се мушне в таксито, което си бях нарочил да взема. Опитах се да го изпреваря и точно тогава замалко да просна момичето на паважа. С отработено движение чукнах токове и леко докоснах периферията на шапката си, но тя се бе обърнала настрани тъкмо навреме и пропусна жеста ми. Въздъхнах и направих знак на друго такси. Имах сума ти приятели, познавах доста мадами шик и до този момент се самоласкаех с тестето от техни снимки в черното ми тефтерче. Сега обаче, сега само си мечтаех да съм я виждал преди. Заприлича ми на една моя позната от времето, когато бях наистина важна клечка. Когато не водех нощна радиопрограма и не пишех допълнително статии. Бях Силата. Водех колежаиски баскетболен отбор, жънех доста успехи и цепех направо.
Седнах в таксито и казах адреса на ресторанта, в който трябваше да се срещна със Силвия. С голям зор бях уредил тази среща, но кой знае защо сега нямах особено желание, странно защо. Зяпах навън, когато таксито мина покрай момичето, което бях блъснал преди малко. Вървеше бавно, сякаш загледана в нещо хубаво на около три километра напред и шейсет метра нависоко, на лицето си имаше полуусмивка като в унес. Дългите черни коси стигаха почти до тънката й талия. Не бях виждал такива коси, но имаше нещо и в силната и ясна линия на брадичката й, а и вътрешните ъгълчета на очите й бяха някак доста по-ниско, отколкото трябваше да са.
— Спри! — извиках на шофьора. Сигурно си е помислил, че съм получил някакъв удар. Грешка. Ударът бе станал по-рано, но едва сега го бях прозрял. Нейсе. Той изтърка спирачките на колата за около долар и половина, прибра подхвърления от мен долар и си замина без печалба.
Аз изтичах и я хванах за лакъта.
— Хей, аз.
— Ах — контраалто, — моят приятел Вишну.
— Поправка — отвърнах бързо. — Твоят много мил приятел Еди Гретхен.
— Така ли? — каза веждата. — А кога и къде Еди Гретхен ми е станал толкова скъп приятел?
— По дяволите — рекох и закрачихме заедно. Поглеждаше ме, без да извръща глава към мен, и с това ме информираше, че може и да вървим в една посока, но не сме заедно. — Ти трябва да откриеш това — продължих и искрено се надявам да успееш. Познавам те, та нали се увъртах около теб като кръвоносна система. Но, честно, не си спомням точно кога бе това. Ти си мечтание, прекъснато от будилника. Сега ела — имаш лицето ми, имаш името ми. Те какво ти говорят?
— Не съм била омъжена за теб — рече хладно. — Затова не нося името ти. И не желая лицето ти.
— С такова лице като твоето — казах, — как да ти се сърдя?
Тя ми се усмихна истински.
— Никак не си се променил, Еди.
За миг засиях, но веднага се усетих, че не гори от желание да ми помогне.
— Е, кога беше това?
— През годината, когато
— Не, с 48 на 19! — рекох разярен. — А отборът ни се казваше
— Мръсни бяха — каза, заливайки се от смях.
— Бойци, а не мръсни — изръмжах. — А и реферите бяха едни — олеле! Ти да не си Издайница Тайнова?
— Не съм! Никой не ме познава толкова добре, че да си позволява да ме нарича така! Аз съм Мария Ъндергард. За теб съм госпожа Ъндергард, господин Гретхен.
— Аха! Е, любов моя, та как се казваше нашия отбор?
—
— Всичко е наред, Мария — зарадван я хванах за ръката.
— Ама си бяха мръсни — измънка тя. Оставих я на мира.
Намерихме отвън една свободна маса и поседнахме да поприказваме. В продължение на три часа не откъснах очи от нея. Бе невероятна. Когато я бях срещнал за първи път, тя бе пристигнала преди четири години като бежанка от някаква далечна страна. Тогава имаше ужасно приятен накъсан говор, а сега говореше с добре школувана дикция — този повече от перфектен английски на хората, които го учат старателно и до дупка като чужд език. О, в онези студентски години тя беше страхотна. По особен начин винаги сериозна, някакси дълбоко и винаги интензивно. Най-ярко си спомнях безсънната нощ след моята първа и последна среща с нея. Страхотно изпълнение. Чудех се тогава какво ли ще излезе от такова момиче като нея. Чудех се как бе успяла да ме задържи на разстояние, без да прибягва към помощта на ръцете си. Но най-много ме удивляваше, че останах доволен от всичко това. Не се бях осмелил след това да го разваля с искане за втора среща. Останалото у мен удовлетворение бе твърде голямо. Да, това бе нещо за един див индианец като мен. А сега тя бе тук и ми говореше, че е наследила малко пари скоро след завършването на университета, била е четири години в малък колеж никъде горе при Езерата и оттогава не е престанала да изследва ясновидството с и.
— Какво, какво изследваш? Погледна ме равнодушно.
— Спиритизъм. Психически прояви. Най-вече за обладаването. Изчетох милион книги, изрових земята и вярвам, че доказвам това, което съм си мислила открай време.
— Какво?
— Обладаването е установен факт. Че всеки може да бъде обладан, че аз мога да бъда обладана. ’
— Бих искал сам да се уверя в това — казах. Тя го взе откъм хубавата страна, но с очи ми даде да разбера, че не пропуска нищо.
— Психическото обладаване е нещо много странно. Но не е странно по начина, по който би си го помислил ти. Сигурна съм, че си чел разни истории в книги и статии за това. Как духовете се носят наоколо, в и сред нас, как като първични и фамилиарни те поемат владение върху нас и ни карат да вършим непривични неща. Е, всичко това не е вярно. Това не става физически, а психологически. Аз разполагам с доказателства за това — докато говореше, очите й се разширяваха, а гласът отслабваше или се усилваше в синхрон с погледа. Изглеждаше така, сякаш се мъчеше отчаяно да се съсредоточи върху това, което говори, но някакъв неуловим за мен диалог я отвличаше. — Ти знаеш ли, че вибриращата струна не може да издаде пълен тон, ако няма до себе си отражател на звука, резонатор? Така е и с „духа“, който обладава хората. Вибриращата струна от моята аналогия е източникът на духа — това е мозък, който излъчва подозрение. Резонаторът пък е… — тя замълча и хвърли през рамо поглед към самотната жена от съседната маса. Бях я забелязал и преди това, поради нейния порочен израз и нездравата и напрегната ледена учтивост на мъжа, който бе до нея. Те изглежда бяха малко женени и намираха това за напрягащо. Мария се понадигна, погледна ме и с видимо усилие седна отново.
— Какво става, нещо не ти е добре ли? — попитах.
— О, не, не, чувствам се идеално, аз само… — тя отпи от питието в чашата си, хвърли пак поглед през рамо, пое дълбоко въздух и ми се усмихна.
— Познати? — попитах.
Тя поклати отрицателно глава.
— Та къде бях?
— Беше тук с мен, изглеждаше очарователно и току-що ми казваше, че духът който обладава, е еманация на подозрението.
— Аха. Е, значи той си намира резонатор във всеки ум, който носи гузна съвест. Подозрение и вина. Когато се съчетаят, се получава като резултат едно много силно психологическо цяло. Именно това цяло е
