Маргарет и поклати глава.
Кейси се ухили и даде знак на сестра си да влезе първа.
— Добре. Да не мислим за това. Просто да го направим — каза Маргарет, събирайки целия си кураж и стъпвайки на площадката пред стълбите.
След няколко секунди двамата бяха в мазето.
Това, че не знаеха какво да очакват долу, не направи задачата им по-малко страшна. Веднага ги блъсна топлият спарен въздух. Маргарет усети, че въздухът беше толкова влажен, така гъст, че кожата й моментално се покри с малки капчици.
Примижавайки на внезапната ярка светлина, двамата спряха на прага на помещението с растенията. Растенията изглеждаха по-високи, по-дебели и повече на брой, отколкото първия път, когато слязоха тук долу.
Дълги силни ластари се спускаха от дебели жълти стъбла. Широки зелени и жълти листа се люлееха и потрепваха, блестейки на бялата светлина. Удряха се едно в друго и се чуваше леко пляскане. Голям домат пльосна на земята.
Изглеждаше така, сякаш всичко блести. Растенията като че ли се привеждаха в очакване. Не стояха неподвижно, а сякаш се протягаха нагоре, напред, сякаш се тресяха от енергия, докато растяха.
Дълги кафяви ластари се спускаха към почвата като обгръщаха стъблата и на други растения. Огромна папрат беше стигнала тавана, правеше лека чупка и се спускаше обратно към земята.
— Леле! — извика Кейси, впечатлен от тази трептяща, лъщяща джунгла. — Дали всички тези растения са нови?
— Предполагам — каза кротко Маргарет. — Изглеждат като праисторически.
Двамата чуха дишане, силна въздишка, тихо простенване откъм шкафа за материали край стената.
Изведнъж някакъв ластар се люшна от едно високо стъбло. Маргарет дръпна Кейси назад.
— Внимавай, не се приближавай твърде много — предупреди тя.
— Знам — рязко каза той и се дръпна от нея. — Не ме хващай така. Изплаши ме.
Ластарът безопасно се плъзна към почвата.
— Извинявай — каза тя и приятелски стисна рамото му. — Просто… ами, нали си спомняш миналия път.
— Ще внимавам — каза той. Маргарет потръпна.
Чу дишане. Равномерно тихо дишане.
Тези растения определено не са нормални, помисли си тя. Направи крачка назад и обходи с поглед невероятната джунгла от хлъзгави въздишащи растения.
Тя все още ги разглеждаше, когато чу ужасения вик на Кейси:
— Помощ! Хвана ме! Хвана ме!
14
Маргарет извика от ужас и се извъртя от растенията, за да потърси брат си.
— Помощ! — извика Кейси.
Скована от страх, Маргарет направи няколко крачки към Кейси и после видя малко сиво същество да прибягва по пода.
Тя започна да се смее.
— Кейси, това е катеричка!
— Какво? — гласът му беше няколко октави по-висок от нормалното. — То ме хвана за глезена и…
— Виж! — каза Маргарет и му показа. — Катеричка. Виж колко е изплашена. Сигурно се е ударила в теб.
— О-о! — въздъхна Кейси. Пепелявосивото му лице започна да си възвръща цвета. — Помислих, че е… растение.
— Без съмнение. Сиво растение с козина — каза Маргарет и поклати глава. Сърцето й още удряше силно в гърдите. — Наистина ме изплаши, Кейси.
Катеричката се спря на няколко метра от тях, обърна се, застана на задните си лапички и ги изгледа, потръпвайки цялата.
— Как е попаднала катеричка тук? — запита Кейси с все още треперещ глас.
Маргарет повдигна рамене.
— Катеричките винаги намират начин да се вмъкнат — каза тя. — Помниш ли онази, от която не можехме да се отървем? — после тя погледна към малкото прозорче на нивото на земята, разположено високо горе на отсрещната стена. — Този прозорец — отворен е — показа тя на Кейси. — Катерицата трябва да е влязла оттам.
— Махай се! — Кейси изкрещя на катерицата и започна да я преследва. Опашката й се стрелна нагоре, а после и тя самата заприпка по усуканите растения. — Излизай! Излизай! — крещеше Кейси.
Ужасената катерица, преследвана от Кейси, който все повече се приближаваше до нея, обиколи два пъти растенията. После се насочи към далечната стена, скочи върху една кутия, след това върху друга по- висока и накрая изскочи през отворения прозорец.
Кейси спря да тича и се загледа в прозореца.
— Браво! — каза Маргарет. — Сега да се махаме оттук. Не знаем кое за какво е. Нямаме идея какво да търсим. Така че не можем да разберем дали татко казва истината или не.
Тя тръгна към стълбите, но спря, когато чу думкане.
— Кейси, чу ли това? — тя се огледа за брат си, но той беше скрит зад дебелите листа на растенията. — Кейси?
— Аха. Чух го — отговори той без да се вижда все още. — Идва от шкафа за материали.
Силното думкане накара Маргарет да потръпне. Струваше й се сякаш някой удря по страната на шкафа.
— Кейси, хайде да видим какво е — каза тя. Никакъв отговор.
Думкането стана по-силно.
— Кейси?
Защо не й отговаря?
— Кейси, къде си? Плашиш ме! — извика Маргарет и се приближи до блестящите растения. Още един домат пльосна на земята толкова близо до крака й, че тя подскочи.
Въпреки голямата жега, тя изведнъж усети студ по цялото си тяло.
— Кейси?
— Маргарет, ела тук. Открих нещо — най-сетне каза той. Звучеше неуверено, разтревожено.
Тя бързо заобиколи растенията и го видя да стои пред работната маса до шкафа за материали. Думкането откъм шкафа беше спряло.
— Кейси, какво има? Изплаши ме — скара му се Маргарет. Тя спря и се надвеси над дървената маса.
— Виж — каза брат й, като държеше тъмен вързоп. — Открих това. На пода. Пъхнато под работната маса.
— Ха! Какво е това? — запита Маргарет. Кейси го разгърна. Беше сако. Синьо сако.
Вътре беше сгъната червена раирана вратовръзка.
— На господин Мартинес са — каза Кейси, стискайки в ръце яката на измачканото сако. — Неговото сако и вратовръзка.
От изненада устата на Маргарет зяпна в широко „О“.
— Искаш да кажеш, че ги е забравил тук?
— Ако ги е забравил, защо са сгънати и мушнати под масата? — запита Кейси.
Маргарет втренчено гледаше сакото. Прокара ръка по копринената раирана вратовръзка.
— Видя ли господин Мартинес да излиза от къщи вчера следобед? — попита Кейси.
— Не — отвърна Маргарет. — Но трябва да си е тръгнал. Имам предвид, че колата му я нямаше.
— Той не дойде със своята кола, забрави ли? Той каза на татко, че са го докарали.
Маргарет вдигна поглед от измачканото сако към разтревоженото лице на брат си.
