Седнал на колене, Кейси започна да изважда кутии от най-долния рафт. Внезапно спря.
— Леле, Маргарет!
— А? — тя направи крачка назад. — Какво има?
— Виж това! — каза тихо Кейси. Той бръкна към дъното на рафта и се изправи с нещо, свито на топка в ръцете му.
Маргарет видя, че държи чифт черни обувки. И панталон.
Син панталон.
Лицето на Кейси изведнъж пребледня, чертите му се изостриха. Пусна обувките на пода, разгърна панталона и го опъна пред себе си.
— Ей, погледни в задния джоб — каза Маргарет, като сочеше с пръст.
Кейси бръкна в задния джоб и извади черен кожен портфейл.
— Не мога да повярвам — каза Маргарет. Ръцете на Кейси трепереха, докато отваряше портфейла, за да провери какво има вътре. Извади зелената карта на „Америкън Експрес“ и прочете името, изписано на нея.
— На господин Мартинес е — каза той, преглъщайки тежко. Вдигна поглед към Маргарет.
— Тези неща са на господин Мартинес.
17
— Татко ни излъга — каза Кейси, втренчен ужасено в портфейла, който държеше в ръцете си. — Господин Мартинес може да си е тръгнал без сако. Но не би тръгнал без панталони и обувки.
— Но… какво е станало с него? — попита Маргарет, усещайки, че й призлява.
Кейси затвори портфейла. Поклати тъжно с глава и не каза нищо.
В средата на помещението едно растение сякаш изпъшка и звукът стресна двете деца.
— Татко ни излъга — повтори Кейси, загледан в панталоните и обувките на пода. — Татко ни излъга.
— Какво да правим? — извика Маргарет. В гласа й звучеше паника и отчаяние. — Трябва да кажем на някого какво става тук. Но на кого?
Растението изпъшка отново. Ластари полазиха по земята. Листа изпляскаха нежно и влажно едно в друго.
А после откъм шкафа за материали, който се намираше до рафтовете, отново се чу думкане.
Маргарет погледна към Кейси.
— Това думкане… от какво ли е?
Двамата се заслушаха в непоследователните удари. Глухо стенание откъм шкафа бе последвано от по- силно — и двете жални, и двете като че ли човешки.
— Мисля, че вътре има някой! — възкликна Маргарет.
— Може това да е господин Мартинес — предположи Кейси, все още здраво стискайки портфейла в ръка.
Дум. Дум. Дум.
— Мислиш ли, че трябва да отворим шкафа? — плахо попита Кейси.
Едно растение като че ли простена в отговор.
— Да. Мисля, че трябва — отвърна Маргарет, внезапно усетила студ по цялото си тяло. — Ако господин Мартинес е вътре, трябва да го освободим.
Кейси остави портфейла върху рафта. После двамата бързо отидоха до шкафа.
Растенията срещу тях се размърдаха и се раздвижиха, сякаш повтаряха движенията им. Чуха дишане, отново изпъшкване, шум като от бързи стъпки. Листата на стъблата трептяха. Ластари се спуснаха надолу и се плъзнаха по земята.
— Ей, виж! — извика Кейси.
— Виждам — каза Маргарет. Вратата на шкафа не беше просто заключена. Върху нея беше закована дървена летва.
Дум-дум. Дум-дум-дум.
— Вътре има някой — сигурна съм! — извика Маргарет.
— Ще взема чук — каза Кейси. Вървейки покрай стената, колкото се може по-далече от растенията, той стигна до работната маса.
Няколко секунди по-късно се върна с тесла.
Дум. Дум.
Двамата с Маргарет успяха да изтръгнат летвата от вратата. Тя шумно падна на пода.
Ударите откъм шкафа станаха по-силни и по-настоятелни.
— Сега какво ще правим с ключалката? — попита Маргарет, загледана в нея.
Кейси се почеса по главата. По лицата и на двамата се стичаше пот. Заради влажния горещ въздух и двамата дишаха тежко.
— Не знам как да я отключа — каза Кейси объркан.
— Какво би станало, ако се опитаме да изкъртим вратата, както изкъртихме летвата? — попита Маргарет.
Дум. Дум. Дум.
Кейси вдигна рамене.
— Не знам. Да опитаме.
Пъхнаха заострената страна на теслата в малък процеп и се опитаха да изкъртят вратата откъм ключалката. Когато вратата не помръдна, двамата се преместиха към пантите и опитаха оттам.
— Не мръдва — каза Кейси, избърсвайки челото си с ръка.
— Продължавай — каза Маргарет. — Ето. Да натиснем заедно.
Пъхвайки теслата точно над горната панта, двамата натиснаха дръжката й с цялата си сила.
— Тя… помръдна малко — каза Маргарет, дишайки тежко.
Продължиха да натискат. Влажното дърво започна да се цепи. Двамата натиснаха теслата дълбоко в процепа.
Най-накрая със силно пращене успяха да откачат вратата.
— А?! — Кейси изпусна теслата. Двамата присвиха очи в тъмния шкаф.
И изкрещяха от ужас, когато видяха какво има вътре.
18
— Виж! — извика Маргарет. Сърцето й биеше лудо. Изведнъж й се зави свят. Хвана се за страната на шкафа, за да запази равновесие.
— Не… не мога да повярвам — каза тихо Кейси, гласът му трепереше, а той стоеше загледан в дългия дълбок шкаф за материали.
И двамата гледаха в захлас странните растения, които изпълваха шкафа.
Дали бяха растения?
Двамата се наведоха и приклекнаха, ахкайки, дишайки тежко и въздишайки под ярката светлина на крушката от тавана. Разтресоха се клони, проблеснаха и трепнаха листа, високи растения се приведоха напред, сякаш се опитваха да докоснат Маргарет и Кейси.
— Виж онова! — извика Кейси, като направи крачка назад, блъсвайки се в Маргарет. — Има ръка!
— О! — Маргарет проследи погледа на Кей си. Той беше прав. Високото растение с много листа изглежда имаше зелена човешка ръка, която се спускаше от стъблото му.
Очите на Маргарет бързо обиколиха шкафа. Тя с ужас осъзна, че няколко растения имат човешки черти — зелени ръце, жълта длан с три пръста, два къси дебели крака там, където трябваше да има стъбло.
Двамата с брат й извикаха едновременно, когато видяха растение с лице. Сред сноп широки листа сякаш растеше кръгъл зелен домат. Но доматът имаше човешки по форма нос и отворена уста, от която непрекъснато излизаха тъжни въздишки и пъшкане.
