Какво беше това в леглото?
Маргарет щракна нощната лампичка и застана до леглото.
— О, не! — извика тя и ужасено вдигна ръце към лицето си.
Чаршафът беше покрит с дебел слой пръст. Бучки пръст.
Маргарет гледаше втрещено надолу без да диша, без да мърда.
Пръстта беше черна и изглеждаше влажна.
И се движеше.
Движеше?
Не може да бъде, помисли си Маргарет. Това беше невъзможно.
Наведе се, за да погледне по-добре слоя пръст.
Не. Пръстта не се мърдаше.
Пръстта бе пълна с десетки движещи се буболечки. И дълги кафяви червеи. Всички те пълзяха сред мокрите черни буци пръст в леглото на баща й.
11
Кейси не слезе долу до десет и половина. Преди той да дойде, Маргарет си направи закуска, облече си джинси и тениска, говори половин час по телефона с Даян и прекара останалото време крачейки напред- назад в дневната, като се опитваше да реши какво да прави.
Отчаяно искаше да говори с баща си и няколко пъти потропа на вратата на мазето. Първоначално по- леко, а после — по-силно. Но той или не я чуваше, или беше решил да не чува. Така или иначе, не отговори.
Когато Кейси най-сетне се появи, тя му сипа голяма чаша портокалов сок и го заведе в задния двор, за да поговорят. Беше жарък ден, небето — почти жълто, въздухът — вече напечен, макар слънцето едва се беше издигнало над хълмовете.
Докато вървяха към сенчестата част на градината, Маргарет разказа на брат си за зелената кръв на баща им и за пълната с буболечки пръст в леглото му.
Кейси зяпна и продължи да държи пред себе си чашата портокалов сок без да отпива. Гледаше втренчено Маргарет и известно време не каза нищо.
Най-сетне сложи чашата на тревата и каза:
— Какво трябва да направим? — гласът му беше малко по-силен от шепот.
Маргарет повдигна рамене.
— Ще ми се мама да се обади.
— Ще й разкажеш ли всичко това? — попита Кейси и пъхна ръце дълбоко в джобовете на развлечените си панталони.
— Така смятам да направя — каза Маргарет. — Не знам дали ще повярва, но…
— Толкова е страшно! — каза Кейси. — Искам да кажа — той е нашият баща. Знаем го откакто сме се родили. Искам да кажа…
— Знам — каза Маргарет. — Но той не е същият. Той е…
— Може би той би могъл да ни обясни всичко — каза Кейси замислено. — Може би за всичко си има причина. Разбираш ли? Като за листата на главата му.
— Вече го питахме за това — напомни Маргарет на брат си. — Той само каза, че е страничен ефект. Не беше голямо обяснение.
Кейси кимна, но не отвърна.
— Разказах някои неща на Даян — призна Маргарет.
Кейси я погледна изненадан.
— Ами, трябваше да разкажа на някого — рязко каза Маргарет. — Даян мисли, че трябва да се обадя в полицията.
— А? — Кейси поклати глава. — Татко не е направил нищо лошо, нали? Какво може да направи полицията?
— Така е — отвърна Маргарет. — Точно това казах на Даян. Но тя каза, че все трябва да има някакъв закон против откачени учени.
— Татко не е откачен учен — ядосано каза Кейси. — Това е тъпо. Той е… той е…
Точно какво, помисли си Маргарет. Какъв точно е той?
Няколко часа по-късно двамата все още седяха в задния двор и се опитваха да решат какво да правят, когато вратата на кухнята се отвори и баща им ги повика да влязат.
Маргарет изненадано погледна Кейси.
— Не мога да повярвам. Той се е качил горе.
— Може би ще можем да поговорим с него — каза Кейси.
Двамата се затичаха към кухнята. Доктор Брюър, с бейзболната шапка на главата им се усмихна докато поставяше две купички супа на масата.
— Здравейте — каза той засмяно. — Време е за обяд.
— Ха! Направил си ни обяд! — възкликна Кейси, без да успее да прикрие удивлението си.
— Татко, трябва да поговорим — каза сериозно Маргарет.
— Опасявам се, че нямам много време — отвърна той, като избегна погледа й. — Сядай! Опитайте новата рецепта! Искам да видя дали ще ви хареса.
Маргарет и Кейси безропотно заеха местата си на масата.
— Какво е това? — извика Кейси.
Двете купички бяха пълни със зелено гъсто вещество.
— Прилича на пюре от зелени картофи — каза Кейси и направи физиономия.
— Нещо различно — тайнствено каза доктор Брюър, като остана изправен в края на масата. — Хайде! Опитайте! Обзалагам се, че ще се изненадате.
— Татко, досега никога не си ни правил обяд — каза Маргарет и се опита гласът й да не издаде подозренията й.
— Просто искам да опитате това — каза той, а усмивката му започна да изчезва. — Вие сте моите опитни морски свинчета.
— Искаме да те питаме за някои неща — каза Маргарет, докато вдигаше лъжицата, но без да близва зелената каша.
— Майка ви се обади сутринта — каза баща им.
— Кога? — попита Маргарет с интерес.
— Точно преди малко. Предполагам, че сте били навън и не сте чули телефона.
— Какво каза? — попита Кейси, загледан в купичката пред себе си.
— Леля Елианор се оправя. Вече са я преместили от интензивното. Вероятно майка ви скоро ще може да се върне.
— Страхотно! — едновременно извикаха Маргарет и Кейси.
— Яжте! — нареди доктор Брюър и посочи купичките.
— Ами, ти няма ли също да си сипеш? — попита Кейси, въртейки лъжицата между пръстите си.
— Не — отвърна бързо баща им. — Вече ядох — той се надвеси с подпрени на масата ръце. Маргарет забеляза, че ранената му ръка е с нова превръзка.
— Татко, снощи… — започна тя. Но той я сряза:
— Яж, само яж! Опитай!
— Но какво е това? — запита Кейси с плачлив глас. — Не мирише добре.
— Мисля, че ще ви хареса на вкус — настоя нетърпеливо доктор Брюър. — Би трябвало да е много сладко.
Той ги гледаше съсредоточено и ги подканяше да ядат зеленото вещество.
Загледана в купичката с мистериозното вещество, Маргарет изведнъж замръзна от страх. Той е твърде настоятелен да ядем това, помисли си тя и хвърли поглед към брат си.
Той направо отчаяно настоява.
Преди никога не е правил обяд. Защо сега е направил?
