— Едната кабинка изпраща, а другата получава — обясни той. — Опитвам се да изпратя точната ДНК, точната част от едната кабинка на другата. Това е доста фина работа.
— И успя ли вече? — попита Маргарет.
— Много съм близо — каза доктор Брюър и по лицето му премина доволна усмивка. Тя се задържа само за секунди. После изражението му стана замислено и той рязко скочи на крака. — Трябва да се връщам да работя — тихо каза той. — Ще се видим по-късно! — и тръгна с големи крачки през моравата.
— Но, татко! — извика Маргарет след него. Двамата с Кейси също се изправиха на крака. — Главата ти. Листата. Не ни обясни — каза тя, докато двамата с брат й се опитваха да го настигнат.
Доктор Брюър вдигна рамене.
— Няма нищо за обяснение — грубо отвърна той. — Просто страничен ефект! — и нагласи шапката си на „Доджърс“. — Не се тревожете за това. Временно е. Просто страничен ефект.
После бързо влезе в къщата.
Кейси изглеждаше истински доволен от обяснението на баща им с какво се занимава в мазето.
— Татко прави нещо наистина важно — каза той необичайно сериозно.
Но докато вървеше към къщата, Маргарет усети, че е разтревожена от това, което баща й беше казал. И че е още по-разтревожена от това, което не беше казал.
Тя затвори вратата на стаята си и легна на леглото, за да обмисли нещата. Баща й всъщност не беше обяснил защо на главата му растат листа. „Просто страничен ефект“ не обяснява почти нищо.
Страничен ефект от какво? Какво всъщност го е причинило? Какво е накарало косата му да окапе? Кога косата му ще поникне отново?
Беше очевидно, че той не иска да обсъжда това с тях. Освен това той се забърза към мазето, след като им каза, че това е страничен ефект.
Страничен ефект.
Всеки път като си го помислеше, на Маргарет започваше да й се гади.
Какво ли е усещането? От порите ти да излизат зелени листа и да се спускат по главата ти.
Гадост. Само при мисълта за това я засърбя навсякъде. Знаеше, че довечера ще сънува отвратителни сънища.
Грабна възглавницата и обгърна корема си, като я стискаше здраво с ръце.
Имаше и още много други въпроси, които двамата с Кейси трябваше да зададем, каза си тя. Като например — защо растенията там долу въздишат? Защо от някои от тях се чува нещо подобно на дишане? Защо едно растение хвана Кейси? Какво животно използва татко?
Доста въпроси.
И особено един, който Маргарет най-много искаше да зададе — защо гълташе онази отвратителна храна за растения?
Но тя не можеше да зададе този въпрос. Не искаше баща й да си помисли, че го шпионира.
Двамата с Кейси всъщност не бяха задали нито един от въпросите, на които искаха да получат отговор. Те просто бяха много доволни, че баща им е решил да седне и да поговори с тях за няколко минути.
Обяснението му наистина беше интересно, реши Маргарет. И беше добре да знаят, че той е близо до откриването на нещо извънредно, невероятно, нещо, което ще го направи наистина известен.
Но другите неща?
В главата й се прокрадна страшна мисъл — дали не ги лъжеше?
Не, бързо реши тя. Не, татко не би ни излъгал.
Само дето все още не беше отговорил на някои въпроси.
Маргарет продължи да мисли по тези въпроси и късно през нощта, след вечерята, след като беше говорила по телефона с Даян около час, след като беше гледала малко телевизия, след като си беше легнала. И все още недоумяваше какви са отговорите им.
Когато дочу леките стъпки на баща си горе по покритите с мокет стълби, тя седна в леглото. Лек бриз подухваше в пердетата в другия край на стаята. Чу стъпките му покрай стаята си, чу как влиза в банята, чу водата в мивката.
Трябва да го попитам, реши тя.
Погледна часовника и видя, че е два и половина през нощта.
Но усети, че е съвсем будна.
Трябва да го попитам за храната за растения.
Иначе ще полудея. Ще продължа да мисля за това. И ще мисля, и ще мисля. Всеки път, когато го видя, ще си представям как стои до мивката и мята шепа след шепа в устата си.
Би трябвало да има просто обяснение, каза си тя, докато ставаше от леглото. Би трябвало да има логично обяснение.
И трябва да го знам.
Тя тръгна по коридора с тихи стъпки. През открехнатата врата на банята се процеждаше сребриста светлина. Водата в мивката продължаваше да тече.
Чу, че баща й се закашля, след това — че нагласява водата.
Трябва да знам отговора, помисли си тя.
Ще го попитам директно.
Пристъпи в тесния триъгълник светлина и надникна в банята.
Той стоеше до мивката, надвесен над умивалника, гол до кръста, ризата му — хвърлена на пода зад него. Беше сложил бейзболната шапка на капака на тоалетната чиния и листата, покриващи главата му, блестяха ярко на светлината на банята.
Маргарет затаи дъх.
Листата бяха така зелени, толкова дебели.
Той не я забеляза. Беше съсредоточен в превръзката на ръката си. Сряза бинта с малка ножичка и го махна.
Ръката все още кървеше, видя Маргарет.
Или всъщност?
Какво капеше от раната на ръката на баща й?
Все още затаила дъх, тя гледаше как той внимателно я мие под горещата вода. После я заразглежда със съсредоточено присви очи.
Раната продължи да кърви и след като беше измита.
Маргарет гледаше втренчено, опитвайки се да фокусира добре.
Това кръв ли беше?
Не можеше да е кръв това, което капеше в мивката.
Беше яркозелено!
Тя ахна и се затича обратно към стаята си.
Подът изскърца под краката й.
— Кой е там? — извика доктор Брюър. — Маргарет? Кейси?
Той показа глава в антрето точно когато Маргарет изчезна в стаята си.
Видя ме, осъзна тя, скачайки в леглото си.
Видя ме… и сега идва към мен.
10
Маргарет дръпна завивките до брадата си. Усети, че трепери, тресеше я, побиха я тръпки.
Затаи дъх и се заслуша.
Дочу, че водата продължава да се плиска в мивката в банята.
Но никакви стъпки.
Той не е тръгнал след мен, каза си тя с дълга тиха въздишка.
Как можах да си помисля това? Как можах толкова да се ужася от… собствения си баща?
Да се ужася.
За пръв път тази дума се появи в мислите й.
