Но седейки в леглото си, треперейки така силно, стискайки завивките така здраво, вслушвайки се дали стъпките му приближават, Маргарет осъзна, че е ужасена.
От собствения си баща.
Ако мама беше тук, помисли си тя.
Без да мисли повече, тя посегна към телефона. Хрумна й да се обади на майка си, да я събуди, да й каже да се връща колкото се може по-бързо. Да й каже, че нещо ужасно става с баща й. Че той се променя. Че се държи толкова странно…
Погледна часовника. Три без десет.
Не. Не можеше да направи това. На горката й майка и без друго й беше толкова трудно да се грижи за сестра си в Туксън. Маргарет не можеше да я изплаши просто ей така.
Освен това какво щеше да й каже? Как би могла да обясни на майка си, че е ужасена от собствения си баща?
Госпожа Брюър щеше да й каже да се успокои. Че баща й все още я обича. Че никога няма да я нарани. Че просто е много увлечен в работата си.
Увлечен…
На главата му никнат листа, яде пръст и кръвта му е зелена.
Увлечен…
Тя чу, че водата в мивката спря да тече. Чу изщракването на ключа на лампата в банята. После чу баща й да върви с тихи леки стъпки към стаята си в другия край на коридора.
Маргарет леко се отпусна, мушна се навътре в леглото си и поотпусна пръстите, стискащи завивката. Затвори очи и се опита да изчисти мислите си.
Опита се да брои овце.
Никога не се беше получавало. Искаше да преброи до хиляда. На 375 седна в леглото. Главата й пулсираше. Устата й беше пресъхнала.
Реши да слезе долу и да вземе студена вода от хладилника.
Утре ще съм развалина, помисли си тя, докато вървеше тихо по коридора.
Вече е утре.
Какво ще правя? Трябва да поспя.
Подът на кухнята изскърца под босите й крака. Моторът на хладилника се включи шумно и я стресна.
Запази спокойствие, заповяда си тя. Трябва да си спокойна.
Отвори вратата на хладилника и бръкна за бутилка вода, когато една ръка я хвана за рамото.
— Ай! — извика тя и изпусна отворената бутилка на пода. Леденостудената вода се разплиска по краката й. Тя отскочи, но краката й вече бяха измокрени.
— Кейси… изплаши ме! — възкликна тя. — Защо си станал?
— А ти защо си станала? — отвърна той сънен. Русата му коса беше разчорлена.
— Не можах да заспя. Помогни ми да избършем водата.
— Да не съм я разлял аз! — каза той и отстъпи. — Ти си я избърши.
— Заради теб я разлях! — изстреля думите Маргарет. Грабна руло салфетки от плота и му подаде няколко. — Хайде! Бързо!
Двамата клекнаха и започнаха да бършат студената вода на светлината на отворения хладилник.
— Продължавам да мисля за онези неща — каза Кейси, докато хвърляше на плота прогизналите от водата салфетки. — Затова не мога да заспя.
— Аз също — смръщено каза Маргарет. Тя понечи да каже още нещо, но някакъв звук откъм коридора я спря. Беше тъжен вик — въздишка, изпълнена с жал.
Маргарет ахна и спря да бърше водата.
— Какво беше това?
Очите на Кейси се изпълниха със страх. Чуха го отново — такъв тъжен звук, като молба, като жалостива молба.
— Идва… идва откъм мазето — каза Маргарет.
— Мислиш ли, че е растение? — попита Кейси много тихо. — Мислиш ли, че е някое от растенията на татко?
Маргарет не отговори. Тя се отпусна на колене без да мърда, цялата в слух.
Още една въздишка — този път по-лека, но също толкова тъжна.
— Мисля, че татко не ни каза истината — каза тя, вперила поглед в очите на Кейси. Той изглеждаше блед и изплашен на слабата светлина на хладилника. — Не мисля, че едно стъбло на домат може да издава звук като този.
Маргарет се изправи на крака, събра мокрите салфетки и ги хвърли в кофата за боклук под мивката. После затвори вратата на хладилника и стаята потъна в мрак.
Хванала рамото на Кейси, тя го поведе към вратата на кухнята и след това по коридора. Спряха пред вратата за мазето и се заслушаха.
Сега беше тихо.
Кейси натисна бравата. Беше заключено.
Чу се още една тъжна въздишка — този път по-отблизо.
— Звучи някак си човешки — прошепна Кейси.
Маргарет потръпна. Какво ставаше долу в мазето? Какво ли наистина ставаше?
Тя тръгна нагоре по стълбите и изчака на прага на стаята си, докато Кейси влезе в своята. Той й махна, прозявайки се тихо, и затвори вратата зад себе си.
Няколко секунди по-късно Маргарет беше в леглото си, завивките бяха дръпнати до брадата й въпреки че беше топла нощ. Осъзна, че устата й все още е болезнено суха. Въобще не беше успяла да пийне вода.
Неусетно се унесе в неспокоен сън.
Будилникът й звънна в седем и половина. Тя седна в леглото и се замисли за училище. После се сети, че през следващите два дни нямаха часове заради някаква учителска конференция.
Изключи радиобудилника, отпусна се на възглавницата и се опита отново да заспи. Но вече се беше разсънила, мислите от нощта нахлуха в главата й, изпълниха я отново със страха, който беше усетила преди няколко часа.
Тя стана и се протегна. После реши да отиде и да поговори с баща си — да се изправи пред него и да му зададе всичките въпроси, които иска да го пита.
Ако не го направя, той ще изчезне в мазето, а аз ще си седя и ще си мисля за тези страшни неща цял ден, каза си тя.
Не искам да изпитвам ужас от собствения си баща.
Не искам.
Метна лек памучен халат върху пижамата си, откри чехлите си в разхвърляния гардероб и излезе в коридора. Там беше горещо и спарено, почти не можеше да се диша. Бледа утринна светлина се процеждаше през прозореца.
Маргарет спря пред стаята на Кейси и се зачуди дали да не го събуди, за да може и той да зададе въпроси на баща им.
Пое дълбоко въздух и продължи надолу по коридора. Спря пред стаята на родителите си. Вратата беше отворена.
— Татко? Никакъв отговор.
— Татко? Буден ли си? Тя пристъпи в стаята.
— Татко?
Изглежда той не беше там.
Въздухът беше тежък и странно миришеше на кисело. Пердетата бяха дръпнати. Чаршафите бяха намачкани и скупчени в долния край на леглото. Маргарет направи още няколко крачки към леглото.
— Татко?
Не. Беше го изпуснала. Вероятно той вече се е заключил в мазето, тъжно си помисли тя.
Трябва да е станал доста рано и…
