Джордж. Те не са толкова мънички.
— Майната им на тия зайци! Да можеше човек да ти даде поне изкуствена мишка! Веднъж леля Клара ти даде една гумена, а ти не щя и да я погледнеш.
— Не ставаше за галене — каза Лени.
Пламъкът на залеза изчезна от планинските върхове и в долината се спусна здрач, върбите и чинарите потънаха в полумрак. Едър шаран изскочи на повърхността на вира, пое въздух и пак изчезна тайнствено в тъмната вода, оставяйки кръгове отгоре. Листата зашумоляха отново и мънички пухчета върбов мъх полетяха надолу и кацнаха върху водната повърхност.
— Ще събереш ли най-после съчки? — попита Джордж. — Ей там, зад оня чинар, има колкото щеш. Довлякла ги е водата. Хайде, събери ги.
Лени отиде зад голямото дърво и домъкна един наръч съчки и шума. Хвърли ги връз купчината пепел и няколко пъти се връща за още. Свечерило се бе вече съвсем. Над реката изсвистя гълъб. Джордж пристъпи към отрупаните съчки и подпали сухата шума. Пламъкът запука между съчките и огънят се разгоря. Джордж развърза одеялата и извади трите консерви фасул.
Нареди ги до огъня, но така, че пламъкът да не ги докосва отблизо.
— Тоя фасул ще стигне за четирима — рече той. Лени го наблюдаваше отстрани.
— Аз го обичам с кечъп — каза спокойно той.
— Обичаш, ама няма! — избухна Джордж. — Все искаш това, което няма. Ех, боже мой, да си бях сам, колко добре щях да си живея! Щях да си хвана работа и да се трудя, без да имам грижи. Никакви неприятности, а дойде ли краят на месеца, вземам си петдесетте доларчета, вдигам се в града и правя каквото си искам. Мога да седя цяла нощ в някое заведение. Да ям, където ми хрумне, я в хотел, я другаде, да си поръчвам каквото ми душа иска. И то,-всеки месец, дявол го взел! Заръчвам си галон уиски или пък сядам в казиното и чукам карти и моникс.
Лени коленичи и погледна през огъня ядосания Джордж. Лицето на Лени се бе смръзнало от страх.
— А сега с какво се занимавам? — продължи гневно Джордж. — Занимавам се с тебе! А ти не си пазиш хляба и заради теб аз губя всяка работа, която намеря. Караш ме да обикалям непрекъснато страната. Но само това да е! Бъркаш разни каши. Правиш бели, а сетне пак аз те отървавам. — Той почти закрещя: — Ти, смахнат кучи сине! Заради тебе непрекъснато се пека на огън. — После продължи глезено, както правят малките момиченца, когато се подиграват едно на . друго: — „Исках само да пипна роклята на онова момиче — исках само да я погаля като мишка.“ А откъде да знае тя, дявол те взел, че искаш само да пипнеш роклята й? Тя се дърпа, а ти стискаш, като че имаш мишка в ръцете си. Тя почва да пищи, а после трябва да се крием в канала цял ден и да бягаме през нощта от ония, дето ни търсят. Все такива ги бъркаш — все такива! Да можех да те сложа в клетка с един милион мишки и да те оставя да се забавляваш...
Гневът му изведнъж го напусна. Той погледна през огъня лицето на Лени, на което бе изписана мъка, и се втренчи засрамен в пламъците.
Беше вече съвсем тъмно, ала огънят осветяваше дънерите на дърветата и надвисналите клони. Бавно и предпазливо Лени заобиколи пълзешком огъня и се спря близо до Джордж. Седна на петите си. Джордж обърна консервите, да се стоплят от другата страна, и се престори, че не забелязва Лени. .
— Джордж — повика го Лени съвсем тихичко. Никакъв отговор.
— Джордж!
— Какво искаш?
— Аз само се шегувах бе, Джордж. Много ми е притрябвал кечъп. Дори да имахме, нямаше да го близна.
— То да имаше, щях да ти дам.
— Но на мене не ми се близва кечъп. Аз щях да го оставя на тебе. Да си го изсипеш всичкия във фасула. На мене хич не ми се яде.
Джордж все още гледаше унило в огъня.
— Като си помисля как екстра щях да си живея без тебе, хващат ме дяволите. Мира нямам.
Лени продължаваше да стои на колене. Той погледна към потъналите в мрак склонове отвъд реката.
— Джордж, искаш ли да се махна и да те оставя самичък?
— Къде по дяволите ще вървиш?
— Абе ще вървя. Ще се запилея из ония там хълмове. Ще намеря някоя пещера. — Какво-о-о? А що ще ядеш? С тоя твой мозък нищо не можеш намери за ядене.
— Все ще намирам по нещичко, Джордж. Не е речено да ям все хубави гозби с кечъп. Ще се излежавам на слънце и никой няма да ме закача. А намеря ли си мишка, все за мен ще бъде. И никой няма да ми я взема.
Джордж вдигна бързо глава и го погледна изпитателно.
— Държах се зле, нали?
— Ако не ме искаш, ще хвана баирите и ще намеря някоя пещера. Винаги мога да се махна.
— Глупости! Аз само се пошегувах, Лени. Защото искам да си останеш при мене. Бедата е там, че ти винаги уморяваш мишките. — Той млъкна за миг. — Ще ти кажа какво съм намислил, Лени- При първа възможност ще ти намеря, едно кученце. Него сигур няма да умориш. По-добре да си държиш кученце, отколкото мишка. Хем ще можеш да си го галиш колкото щеш.
Лени не се хвана на въдицата. Беше усетил, че сега той има преимущество.
— Ако не ме искаш, кажи ми само и аз ще хвана баирите — ей тия насреща — и ще си заживея самичък. Тогава няма кой да ми взема мишките.
— Аз искам да останеш при мене, Лени — рече Джордж. — Боже мой, ами че ако си самичък, някой ще те вземе за койот и ще ти тегли куршума. Не, не, ще си останеш при мене. Хукнеш ли самичък, леля ти Клара ще се разсърди, ако и да е мъртва.
Лени се заумилква:
— Разкажи ми пак, Джордж, както по-рано.
— Какво да ти разкажа?
— За зайците.
— Стига с твоите номера! — сряза го Джордж.
— Хайде, Джордж — замоли се Лени, — разкажи ми. Моля ти се, Джордж. Нали по-рано ми разказваше.
— Това ти харесва, а? Добре де, ще ти разкажа, пък после ще се навечеряме...
Гласът на Джордж зазвуча по-дълбоко. Той изричаше думите си ритмично, като да ги беше повтарял много пъти преди.
— Такива като нас, дето работят по фермите, са най-самотните хора по света. Те нямат семейство. Нямат родно огнище. Хванат работа в някоя ферма, посберат малко парици, на отидат в града и ги пропилеят. И дорде се обърнеш, запрашили към някоя друга ферма. Такива хора на нищо не се надяват.
Лени беше доволен.
— Така си е — каза той, — така си е. Кажи сега как е при нас.
— При нас работата стои другояче — продължи Джордж. — Ние имаме бъдеще. Всеки от нас има с кого да си каже приказката и има кой да го разбере-Ние не сме опрели дотам да седнем в някоя кръчма и да си пилеем парите просто защото няма къде другаде да отидем. Ако някой от тия като нас влезе в дрънголника, може да си изгние там, защото никой не дава за него пукната пара. Но при нас е друго.
— Но при нас е друго! — намеси се Лени. — А защо? Защото... защото аз си имам приятел да се грижи за мене, и ти си имаш приятел да се грижи за тебе — ето защо. — Той се засмя доволен. — Давай нататък, Джордж!
— Та ти си го научил наизуст. Можеш и сам да продължиш.
— Не, разправяй ти. Аз забравям някои работи. Разкажи сега как ще си живеем.
— Добре. Един ден ще съберем колкото пари сме скътали и ще си купим къщичка с няколко акра земя, една крава, няколко прасета и...
— И ще си заживеем по царски! — възкликна Лени. — И ще си завъдим зайци. Давай нататък, Джордж! Разкажи какво ще си имаме в градината и за зайчарниците, и за дъжда зиме, и за печката, и за гъстото
