мляко, дето с нож можеш да го режеш. Разправяй, Джордж!
— Защо не разкажеш ти сам? Запомнил си всичко.
-Не... разказвай ти. Друго си е, когато ти разказваш. Продължавай... Джордж. Кажи как ще се грижа за зайците.
— Хубаво — съгласи се Джордж. — Ще си имаме голяма зеленчукова градина, зайчарници и кокошки, А завалят ли зимните дъждове, зарязваме работата, запалваме печката, сядаме край нея и слушаме как дъждът чука по покрива. Хайде, стига ти толкова! — Той извади джобното си ножче, — Няма време за повече приказки.
Джордж заби ножчето в една от консервите, отряза капака и подаде кутията на Лени. После отвори втора консерва. След това извади от джоба си две лъжици и подаде едната на Лени.
Те седнаха край огъня, напълниха устата си с фасул и задъвкаха яко. От устата на Лени изпаднаха няколко бобени зърна. Джордж насочи лъжицата си към него.
— Какво ще кажеш утре, ако фермерът вземе да те разпитва това-онова?
Лени престана да дъвче и преглътна. Лицето му доби съсредоточен израз.
— Аз... дума няма да обелвам.
— Браво! Чудесно, Лени! Ти май почваш да се оправяш. Като си купим фермичка, ще ти дам да гледаш зайците. Особено ако все така добре помниш.
Лени едва не се задуши от гордост.
— Аз мога да помня — каза той.
Джордж пак насочи лъжицата към него.
— Слушай, Лени, огледай се добре наоколо. Можеш ли да запомниш това място? Фермата е на четвърт миля оттук, в тази посока. По реката, разбра ли?
— Разбира се — отвърна Лени. — Ще запомня. Как запомних, че дума не трябва да обелвам?
— Вярно, че запомни. Слушай сега: ако се случи да направиш някоя беля, както все ти се случва, ще дойдеш право тук и ще се скриеш в храсталака.
— Ще се скрия в храсталака — повтори бавно Лени.
— Ще се криеш в храсталака, докато не дойда. Можеш ли запомни това?
— Как не, Джордж. Ще се крия в храсталака, докато не дойдеш.
— Все пак гледай да не правиш бели, защото иначе няма да ти дам Да гледаш зайците. — Той хвърли опразнената консервена кутия в гъстака.
— Няма да правя бели, Джордж. Дума няма да обелвам.
— Ха така! Донеси сега завивките си до огъня. Ще спим като къпани. И не хвърляй повече съчки в огъня. Ще го оставим да угасне.
Те нагласиха постелите си на пясъка. Пламъкът отслабна и кръгът светлина се стесни; преплетените клони вече не се виждаха, само стволовете на дърветата личаха на мъждукащия огън. В тъмнината се чу гласът на Лени:
— Джордж, спиш ли?
— Не. Какво искаш?
— Нека си вземем разноцветни зайци, Джордж.
— Разноцветни, разбира се — каза сънливо Джордж. — Червени, сини, зелени... Милиони зайци.
— И с дълга козина, Джордж. Като тия, дето ги видяхме на панаира в Сакраменто.
— С дълга козина, не ще и дума.
— Защото иначе мога да си отида, Джордж, и да заживея в някоя пещера.
— Върви по дяволите! — каза Джордж. — Хайде, млъквай сега.
Червената жар вече гаснеше. От насрещния баир се обади койот, а от другата страна на реката му отвърна куче. Полъхна нощен ветрец и чинаровите листа зашепнаха.
ГЛАВА 2
Спалното помещение представляваше дълга, правоъгълна постройка с варосани стени и небоядисан под. На трите стени имаше малки квадратни прозорчета, а на четвъртата — масивна врата с дървено резе. Покрай стените бяха наредени осем легла — пет застлани с одеяла, а останалите три — голи, само със сламеници. Над всяко легло беше закована с отвора напред каса от ябълки, тъй че всеки от спящите тук разполагаше всъщност с две полици за личните си вещи. Тези полици бяха отрупани с дреболии — сапуни, пакетчета талк, ножчета за бръснене — и с онези списания, които земеделските работници обичат да четат, на които се надсмиват и тайничко вярват. Освен това върху полиците се виждаха лекарства, малки шишенца, гребенчета, а на пироните, забити в страничните дъски, висеше и по някоя вратовръзка. Край едната стена стърчеше черна, чугунена печка с кюнец, който вървеше право нагоре и влизаше в тавана. В средата на помещението се мъдреше голяма, четвъртита маса с разхвърляни по нея карти за игра, а наоколо имаше сандъци за сядане.
Към десет часа сутринта слънцето хвърли през едно от прозорчетата ярък, наситен с прах сноп лъчи. Мухи се застрелкаха като метеори през снопа.
Дървеното резе се вдигна. Вратата се отвори и в помещението влезе висок, прегърбен старец- Носеше сини работни дрехи и в лявата си ръка държеше голяма метла с дървена дръжка. След него влезе Джордж, а след Джордж — Лени.
— Стопанинът ви чакаше снощи — рече старецът.- Побесня, като видя, че ви няма; мислеше тая заран да почнете работа. — Той вдигна дясната си ръка и от ръкава се показа заоблена, прилична на кол китка — останалата част от ръката липсваше. — Можете да заемете ония две легла — каза той и посочи двете легла до печката.
Джордж пристъпи напред и хвърли одеялата си върху сламения чувал, който служеше за дюшек. После погледна полицата над кревата и взе оттам жълта тенекиена кутийка.
— Ха! Това пък какво е?
— Отде да знам — отвърна старецът.
— Тук пише: „Унищожава въшки, хлебарки и други паразити.“ Бе ти какво легло ни даваш, а? Да въшлясаме ли искаш?
Старецът сложи метлата под мишница и протегна ръка към кутийката. След това заразглежда внимателно надписа.
— Вижте кво — каза най-после той, — момчето, дето спеше преди на това легло, беше ковач — много хубав човек и чист, чист до немай-къде. Миеше си ръцете дори след ядене.
— Тогава как е завъдил тия гадини? — извика Джордж вече ядосан.
Лени сложи завивките си на съседното легло, седна и се втренчи в Джордж със зяпнала уста.
— Вижте кво — подзе пак старецът, — тоя ковач, викаха го Уайти, беше такъв човек, че ръсеше от тоя прах, макар да нямаше гадини. Ей тъй, за по-сигурно, видите ли. Да ви кажа кво правеше: като седнеше да яде, не кусваше варените картофи, дорде не ги обелеше и изчистеше и от най-малкото петънце. Пък не дай боже по черупката на яйцето му да имаше кръв — жулеше го с четка. Накрая напусна, и то заради храната. Такъв човек беше — чистник. В неделя се издокарваше, дори когато не отиваше в града; слагаше си даже връзка и сядаше в спалното.
— Знам ли? — рече недоверчиво Джордж. — Та защо, казваш, напуснал?
Старецът пъхна жълтата кутийка в джоба си и потри рошавите си бели бакенбарди.
— Ами... ей тъй.., напусна, както се напуска; Каза, че зарад храната. Нямал друга причина, само храната. Една вечер рече: „Платете ми, каквото съм изкарал“ и дим да го няма.
Джордж вдигна завивките си, наведе се и заразглежда отблизо сламеника. Лени стана и тутакси последва примера му. След прегледа Джордж най-после се успокои. Той разгъна навитите по войнишки одеяла и сложи вещите си на полицата — самобръсначка, сапун за бръснене, гребенче, флакон хапчета, благ мехлем и каишка за китката. След това застла прилежно леглото си.
— Господарят ей сегичка ще дойде. Като видя, че ви няма тая заран, хванаха го дяволите. Влиза тука — ние таман закусвахме — и вика: „Къде са ония, новите, дявол да ги вземе?“ После си изкара яда на коняря.
Джордж приглади една гънка на леглото си и седна.
