— Изкара си го на коняря ли? — попита Джордж.
— И още как. Конярят ни е негър.
— Негър, казваш, а?
— Ъхъ. Пък един добряк! Веднъж го ритна кон, та нещо не е добре с гръбнака. Ядоса ли се господарят, изкарва си го на него. Ама конярят пет пари не дава. По книгите пада. Все книги държи в стаята си.
— А що за човек е господарят? — попита Джордж.
— Как да ти кажа, не е лош човек. Прихващат го сегиз-тогиз, ама иначе не е лош. Да ви кажа кво направи на Коледа. Домъкна тука един галон уиски и вика: „Пийте, момчета, колкото ви душа иска! Веднъж е Коледа.“
— Ами! Цял галон уиски? ,
— Бога ми! Пък каква веселба падна! Нея вечер пуснаха негъра при нас. Дребничкият мулетар, викат го Смити, веднага се нахвърли отгоре му. Ама една борба беше! Момчетата не позволиха на Смити да действува с краката, та черният го пребори. Смити разправяше, че ако работел с краката, щял да види сметката на черния. Добре, ама момчетата не му дадоха, защото пък конярят е зле с гръбнака. — Старецът млъкна, наслаждавайки се на спомена от тая вечер. — После момчетата отидоха в Соледад, па като се разбеснели там! Аз не ходя в града. Не ме тегли вече казиното.
Лени дооправяше леглото си, когато дървеното резе се вдигна и вратата повторно се отвори. На прага застана нисък, набит човек. Носеше сини работни панталони, риза от вълнено трико, черна, разкопчана жилетка и черно сако. Беше пъхнал палци в колана си от двете страни на голямата стоманена тока. Широкополата, позамърсена вече бежова шапка и ботушите с високи токове и шпори показваха, че е работник.
Старецът веднага обърна поглед към него и се помъкна към вратата, като търкаше с пръсти бакенбардите си.
— Момчетата току-що пристигнаха — каза той и се измъкна край господаря.
Фермерът пристъпи в помещението с късите, отривисти крачки на дебелокрак човек.
— Писах на Мъри и Реди, че ми трябват двама души, да започнат работа тая сутрин. Дадоха ли ви работни карти?
Джордж бръкна в джоба си, извади работните карти и ги подаде на фермера.
— Така си и мислех, Мъри и Реди нямат вина. Тук пише черно на бяло, че трябва да сте на работа от днес сутринта.
Джордж заби поглед в нозете си.
— Шофьорът на автобуса ни обърка — каза той. — Трябваше да вървим пеш десет мили. Стигнахте, вика, а излезе, че съвсем не сме стигнали. Пък и не можахме да хванем друг автобус.
Фермерът примижа.
— Тъй де, но днеска хората ми работят на вършачките с двама души по-малко. Сега вече няма смисъл да отивате на работа, ще идете следобед.
Той измъкна от джоба си тефтерчето, в което водеше работните дни, и го отвори там, където между листата бе пъхнат молив. Джордж смигна на Лени и Лени кимна глава, за да покаже, че е разбрал. Фермерът наплюнчи молива.
— Как се казваш?
— Джордж Милтън.
— А ти?
— Той се казва Лени Смол — отговори пак Джордж, Фермерът вписа имената им в тефтерчето.
— Така, днеска сме двайсети, постъпили на двайсети от обед — каза той и затвори тефтерчето, — А къде бяхте на работа преди?
— На север, в Уийд. — отговори Джордж.
— И ти ли работеше там? — обърна се господарят към Лени.
— И той — каза Джордж.
Фермерът посочи шеговито към Лени.
— Не е от много приказливите, а?
— Че не е, не е, но пък е работник — здраве му кажи! Як е като бик.
Лени се усмихна под мустак и повтори:
— Як като бик.
Джордж го изгледа навъсено и Лени наведе глава, засрамен, че е забравил обещанието си. Господарят изтърси ненадейно:
— Я слушай, Смол! (Лени вдигна глава.) За каква работа те бива?
Уплашен, Лени подири с поглед помощ от Джордж.
— Той може да върши всичко, каквото го накарате — каза Джордж. — Добър мулетар е, чували може да пълни, трактор да кара... За всичко го бива. Дайте му само работа.
Фермерът се обърна към Джордж:
— А ти защо не го оставиш сам да си отговаря? Какво имаш наум?
— О! — възкликна високо Джордж. — Не искам да кажа, че много му сече пипето. Съвсем не. Но твърдя, че работи за сто души. Та той може да вдигне четиристотинфунтов чувал}
Фермерът сложи бавно тефтерчето в джоба си, пъхна палци в колана и примижа с едно око.
— Бе ти нещо мамиш, а?
— Какво?
— Казвам, че за нещо го използваш тоя човек. Да не би да му прибираш спечеленото, брей?
— Как ще му го прибирам? Защо мислите, че го използвам?
— Как да ти кажа, никога не съм виждал някой човек да си дава толкова труд за друг. Искам просто да разбера какъв интерес имаш.
— Той ми е... братовчед — каза Джордж. — Обещал съм на майка му да се грижа за него. Като дете го ритна кон в главата, ама сега е добре. Не е от най-умните, но пък може да върши всичко, каквото го накараш.
Фермерът се поотдалечи от тях.
— Бе то не му трябва много ум, за да пълни чували с ечемик. Но ти не се опитвай да ме мамиш, Милтън. Ще те държа под око. А защо напуснахте в Уийд?
— Работата се свърши — отговори бързо Джордж.
— Какво работихте?
— Ами... копаехме напоителна яма. .
— Хубаво. Само не се опитвай да ме лъжеш, защото няма да ти се размине току-тъй. Такива хитреци много съм ги виждал. След обед отивате на работа при вършачката. Ще товарите ечемик, С групата на Слим.
— Слим ли?
— Да. Един голям, висок. Ще го видите на обед. Той се обърна рязко, но преди да си излезе, извърна глава и ги изгледа продължително. Когато звукът от стъпките му замря, Джордж се нахвърли на Лени:
— Уж дума нямаше да обелваш, диване с диване! Нали щеше да държиш затворена мръсната си уста и да ме оставиш аз да говоря! Насмалко не изпуснахме работата.
Лени се бе вторачил отчаяно в ръцете си.
— Забравих, Джордж.
— Забрави я! Ти все забравяш, пък после аз трябва да ти оправям кашите. — Той се тръшна на леглото. — Сега непрекъснато ще ни дебне. Трябва да внимаваме да не сбъркаме нещо. И научи се най- после да държиш затворена мръсната си уста.
Джордж млъкна мрачен.
— Джордж?
— Какво искаш?
— Нали не ме е ритнал кон в главата бе, Джордж?
— Налягай си парцалите и не приказвай! — рече разярено Джордж. — Стига си ми създавал такива проклети неприятности!
— Джордж, ти каза, че съм ти братовчед.
