— Не ми харесва тук — извика ненадейно Лени. — Не е хубаво тук, Джордж. Да се махаме.
— Трябва да останем, докато посъберем пари. Няма как, Лени, Съберем ли малко пари, ще се ометем. Да не мислиш, че на мене ми харесва тука?
Джордж се върна при масата и зареди нов пасианс.
— Не, не ми харесва — продължи той. — Ще се махна като нищо. Да съберем само някой и друг долар и ще запрашим; може да идем да пресяваме злато по река Америка. Сигур ще успеем да изкарваме по два долара на ден, а може и да ни излезе късметът.
Лени се наведе нетърпеливо към него.
— Да вървим, Джордж. Да се махаме оттук. Не е за нас тука. —
— Трябва да останем малко — отвърна Джордж. — млъквай вече. Хората се връщат.
От близката умивалня долиташе шум от течаща вода, дрънчаха легени. Джордж се бе вторачил в картите.
— Май че трябва да се измием — каза той. — Но пък каква ли работа сме вършили, та да се оцапаме?
На прага застана висок човек. Той стисна под мишница широкополата си шапка и взе да вчесва назад дългата си черна влажна коса. Носеше, както всички тук, сини дънки и яке от същия плат. След като се среса, влезе в помещението с оная царствена походка, присъща само на кралските особи и на хората, които са майстори в занаята си. Той бе мулетар — царят на фермата, способен да кара впряг от десет, шестнадесет, дори двадесет мулета и да ги управлява само с един камшик. Толкова го биваше, че можеше да убие с камшика си муха по задницата на мулето, без да докосне самото животно. В държането му имаше и достойнство, и такава дълбока непринуденост, че всички млъкваха, щом заговореше той. Ползуваше се с такъв авторитет, че всяка негова дума се слушаше — била тя по- въпросите на политиката или на любовта. Това беше Слим мулетарят. Остро изсеченото му лице нямаше възраст. Той можеше да бъде на тридесет и пет или на петдесет години. Ухото му долавяше и неизречени думи, а в бавната му реч личеше не толкова мисъл, колкото едно разбиране, надхвърлящо всяка мисъл. Ръцете му, големи и жилести, имаха изящните движения на ръцете на танцьорка от Ориента.
Той приглади смачканата шапка, направи- чупка в средата, сложи я на главата си и погледна приветливо двамината в помещението.
— Навън е ослепително слънце — каза меко той. — Едва виждам тука. Вие новите ли сте?
— Да, току-що пристигаме — отговори Джордж.
— Ечемик ли ще товарите?
— Така каза господарят.
Слим седна на един сандък срещу Джордж и се загледа в обърнатите карти.
— Дано сте в моята група — каза той. Гласът му беше много мек. — Имам при мен двама нехранимайковци, дето не могат различи ечемик от синьоглавка. Вие товарили ли сте ечемик?
— И още как — отвърна Джордж. — Аз няма с какво толкова да се похваля, но тоя мъжага тук работи за двама.
Лени, който следеше с поглед разговарящите, се усмихна доволно при тази похвала. Слим погледна одобрително Джордж, задето бе похвалил приятеля си. Той се наведе над масата, затисна една карта, повдигна ъгълчето й с палец и като го пусна, се чу едно „шляп“.
— Вие двамата все заедно ли работите? — попита Слим. Тонът му беше приятелски и подканяше към доверие, без да го изисква.
, — Да — потвърди Джордж. — Грижим се един за друг. — Той посочи с палец Лени. — Главата му не сече много. Но пък е работник, здраве му кажи. И отличен приятел. Познаваме се от години.
Погледът на Слим проникваше изцяло в Джордж.
— Рядко се случва двама души да ходят все заедно — замисли се той. — Кой знае защо е така? Сигурно защото всеки се страхува от ближния си в тоя мръсен свят.
— Но много по-хубаво си е да имаш неразделен приятел — каза Джордж. .
В спалното влезе огромен, шишкав мъж. От измитата му глава все още капеше вода.
— Здрасти, Слим — поздрави той, па се спря и се вторачи в Джордж и Лени.
— Тези приятели току-що пристигат — каза Слим, един вид за да ги представи.
— Драго ми е — рече грамадният. — Казвам се Карлсън.
— А аз Джордж Милтън. Това пък е Лени Смол.
— Драго ми е — повтори Карлсън. — Не ми се вижда много малък — додаде той и се засмя на собствената си шега. — Дори никак не е малък. Тъкмо мислех да те питам, Слим, как е кучката ти? Не я видях днес под колата,
— Снощи се окучи — отговори Слим. — Изтърси ги девет. Аз веднага удавих четири. Не може ги изхрани толкова много.
— И ти останаха пет, а?
— Толкова. Оставих най-едрите.
— Какви, мислиш, ще излязат?
— Де да знам — отвърна Слим. — Май ще го докарват на овчарски. Като се беше разгонила, около нея се навъртаха все овчарски псета.
— Та казваш пет, а? — продължи Карлсън. — Ще ги оставиш ли и петте?
— Де да знам. Трябва да ги оставя известно време, докато й избозаят млякото.
— Виж какво смятам, Слим — подхвана замислено Карлсън. — Това куче, на Канди е толкова старо, че едва се влачи. Пък мирише, та се не трае. Влезе ли тук, по два-три дни помещението не може да се отмирише-Защо не накараш Канди да застреля старото си куче, па му дай да отгледа някое от кутретата, а? Това неговото вони от една миля. Зъби няма, сляпо е, кажи-речи, едва яде. Канди го храни с мляко. И как иначе — То нищо не може да сдъвче.
Джордж се вглеждаше напрегнато в Слим. Внезапно навън заби желязно клепало — изпърво бавно, после все по-бързо и по-бързо, докато отделните удари се изгубиха в един непрекъснат звън. Клепалото престана Да бие тъй внезапно, както бе и започнало.
— Хайде, време е за обед — каза Карлсън.
Навън се разнесе глъчка — минаваха група мъже.
Слим стана бавно, с достойнство.
— Вие двамата побързайте, докато все още има нещо за ядене. След минутка нищо няма да остане.
Карлсън отстъпи, за да пусне Слим пред себе си, след което двамата излязоха.
Лени гледаше възбудено Джордж. Джордж събра картите в безредна купчина.
— Ясно!
каза той. — Чух го много добре. Ще го попитам.
— Кафяво с бяло! — извика възбудено Лени.
— Хайде да обядваме. Не знам дали има кафяво с бяло.
Лени не се помръдна от леглото си.
-Питай го още сега, Джордж, да не удави още някое.
— Ще го питам. Хайде, вдигай се. Лени стана и двамата тръгнаха към вратата. На излизане се сблъскаха с Кърли.
— Жена ми да е идвала тук? — попита гневно той.
— Идва преди около половин час — отвърна студено Джордж.
— За какъв дявол е идвала?
Джордж стоеше мълчалив и наблюдаваше разгневения Кърли. После отговори натъртено:
— Каза, че търсела вас.
Кърли сякаш за първи път забеляза Джордж. Святкащите му очи измериха неговия ръст, дължината на ръцете, тънкия му кръст.
— Е, и накъде отиде? — попита най-после той.
— Де да знам — каза Джордж. — Не съм я следил. Кърли го изгледа навъсено, обърна се и хукна навън.
— Боя се, че някой ден ще се вкопча с това говедо — каза Джордж. — Не мога да го гледам. Леле.
