постъпя?
— Аз ги знам тези „би трябвало“ до едно, Адам, но никога не съм ги изпълнявал. Винаги съм ги знаел. Необходимо е да се опиташ да си намериш някоя нова Кати и да я оставиш да унищожи Кати-мечтата. Остави ги двете да премерят сили. А ти, докато ги наблюдаваш отстрани, трябва да обречеш разума си на победителката. Това е второто най-добро „би трябвало“. Първото е да издириш и да откриеш една нова прелест, която да изтрие старата.
— Страх ме е да опитвам — рече Адам.
— Защото ти си казал! Но сега ще ти покажа какво е себелюбие. Заминавам, Адам. Дойдох да се сбогуваме.
— Какво значи това?
— Дъщеря ми Олив ни покани с Лайза да й погостуваме в Салинас и вдругиден заминаваме.
— Но нали ще се върнете?
— След като гостуваме на Олив месец-два — продължи Самуел, — ще пристигне писмо от Джордж. Ще пише, че много ще се наскърби, ако не му отидем на гости в Пасо Роблес. След това Моли ще ни извика в Сан Франциско, а после Уил, след това може би дори Джо от Изток, стига да доживеем дотогава.
— Добре, няма ли да ти е хубаво? Заслужил си го. Достатъчно си се блъскал с тази своя купчина от прах.
— Обичам я тази купчина от прах — каза Самуел. — Обичам я, както кучката обича изтърсачето си. Обичам всеки кремък оголената канара, която ти троши лемежа, тъничката и безплодна почвица и безводното й сърце. Някъде в моята купчина от прах се крие богатство.
— Ти заслужаваш почивка.
— Ето, виждаш ли? Пак го казваш. С това трябваше да се съглася и се съгласих. Когато казваш, че заслужавам почивка казваш все едно, че животът ми е свършил.
— А ти вярваш ли?
— Нали с това именно се съгласих?
— Нямаш право! — възбудено рече Адам. — Че ако се съгласиш, значи повече да не живееш.
— Зная — отвърна Самуел.
— Но нямаш право!
— Защо не?
— Аз не искам.
— Аз съм един старец, Адам, който си пъха носа навсякъде. И тъжното е, че почнах да губя това свое качество. Може би затова разбрах, че е време да навестя децата си. Налага се непрестанно да се правя, че се интересувам от всичко.
— Бих предпочел да се съсипеш от работа върху своята купчина пепел.
— Страшно приятно е да чуя това — усмихна се Самуел. — Благодаря ти. Не е лошо да ти засвидетелстват обич, дори и да е късно.
Адам изведнъж се изправи пред него и Самуел трябваше да се запре.
— Аз зная какво си направил за мене — рече Адам. — Но не мога с нищо да ти го върна. Мога само да те помоля за още нещо. Ако те помоля, би ли сторил за мене още една добрина, та дано ми спасиш живота?
— Стига да можех.
Адам протегна ръка и описа дъга в западна посока.
— Тази земя там… ще ми помогнеш ли да създадем онази градина, за която сме говорили? С вятърните помпи и кладенците, с блоковете от люцерна? Можем да произвеждаме цветни семена. Това са пари. Помисли си какво би било, акри с дъхава секирка и златни килими от невен! И, да кажем, десет акра рози за градините на целия Запад! Помисли само какво ухание ще разнася западният вятър!
— Ще ме разплачеш — каза Самуел, — а това никак не подхожда на един стар човек. — Очите му наистина се навлажниха. — Благодаря ти, Адам. Твоето мило предложение е самото ухание на западния вятър.
— Значи си съгласен?
— Не, това няма да стане. Но ще си го представям, докато слушам Уилям Дженингс Брайън в Салинас. И току-виж съм повярвал, че наистина е било.
— Но аз държа да стане!
— Иди поприказвай с Том. Той ще ти помогне. Горкият, дай му само възможност, целият свят би засадил с рози.
— Знаеш ли какво правиш, Самуел?
— Зная, толкова добре зная, че сякаш половината вече съм направил.
— Що за упорит човек си ти!
— Заядлив — каза Самуел. — Лайза твърди, че съм заядлив. Но сега децата ме пипнаха в своята паяжина и аз мисля, че така ми е добре.
2
Масата за вечеря беше подредена в къщата.
— Имах намерение да ви сервирам под дървото като друг път — рече Ли, — но навън се захлади.
— Правилно, Ли — каза Самуел. Двамата близнаци тихо се присламчиха и срамежливо загледаха госта. — Хей, момчета, откога не съм ви виждал! Ама хубави имена ви дадохме, а? Ти беше Кейлъб, нали?
— Аз съм Кейл.
— Дадено, Кейл. — Обърна се към другия: — А ти? Можа ли да откриеш защо се наричаш Аарон?
— Моля?
— Не се ли казваш Аарон?
— Да, сър.
— Той си го пише с едно „а“ — ухили се Ли. — Съучениците му смятат, че с две „а“ е малко префърцунено.
— Имам трийсет и пет белгийски заека, сър — похвали се Арон. — Не искате ли да ги видите? Клетката е при извора. Имам и осем новородени, вчера се родиха.
— Бих искал да ги видя, Арон. — Устата му се изкривиха. Кейл, да не ми кажеш сега, че си станал градинар?
Ли извърна рязко глава и стрелна Самуел:
— Недейте! — неспокойно рече той.
— Догодина татко ще ми даде един акър на равното — каза Кейл.
— Мъжкият ми заек тежи седем килограма и половина — похвали се Арон. — Ще го подаря на татко за рождения му ден. — Чуха Адам да отваря вратата на стаята си. — Не му казвайте — припряно додаде Арон, — пазя го в тайна.
Ли разряза задушеното месо.
— Все да ми смутите съзнанието, мистър Хамилтън! — каза той. — Сядайте, момчета.
Като спускаше ръкави, Адам влезе и седна начело на масата.
— Добър вечер, момчета — рече той и те му отговориха в един глас.
— Добър вечер, татко.
— Не му казвайте — прибави Арон.
— Няма — увери го Самуел.
— Какво да не казва? — попита Адам.
— Не може ли човек да скрие нещо? — обади се Самуел.
— Имаме си тайни със сина ти.
— Веднага след вечеря — намеси се Кейл — и аз ще ви кажа една тайна.
— С радост ще я чуя — каза Самуел. — Истински се надявам вече да не съм я отгатнал.
Ли вдигна поглед от нарязаното месо и погледна Самуел. След това се зае да подрежда резените в чиниите. Момчетата залапаха бързо и безмълвно като вълчета.
