дощя да съм истински китаец. Срещах се с тях на всеки две седмици, а тук, в стаята си, изпълних сума страници. Купих всички познати речници на иврит. Но старците все ме изпреварваха. Не се мина много и надминаха дори равина! Накрая той си доведе един колега. Е, да можехте, мистър Хамилтън, да присъствате на тези нощни спорове и дискусии! Въпросите, разчепкването им и тази чудесна промисъл… тази красива промисъл! Като минаха две години, почувствахме, че вече сме в състояние да се заемем с тия ваши шестнайсет стиха от четвърта глава на Битието. Моите старейшини сметнаха също като мен, че думите „ти трябва“ и „победи го“ са много съществени. И ето в какво се състоеше златното зрънце, до което се добрахме след цялото ровене: „Ти можеш“, „Ти можеш да надвиеш греха“. Старейшините се усмихваха и кимаха, разбирайки, че тези години са били добре оползотворени. Вън от всичко това ги измъкна от техните китайски черупки и в момента изучават старогръцки.
— Фантастично! — продума Самуел. — Постарах се да внимавам, но, изглежда, нещо пропуснах. Защо са толкова съществени тези думи?
Пълнейки крехките чашки, ръката на Ли потрепера. Изпи своята на един дъх.
— Не разбирате ли? — извика той. — Американският стандартен превод нарежда на хората да надвият греха, а за грях можем да приемем и невежеството. Джеймсовият превод с думите „ти трябва“ обещава, че хората на всяка цена ще победят греха. Но староеврейската дума, думата „тимшел“, тоест „ти можеш“, вече предлага избор. Може би това е най-важната дума на света. Тя означава, че пътят е открит и отново възлага всичко на човека. Защото „ти можеш“ е равносилно на „ти не можеш“. Не разбирате ли?
— Да, да, разбирам. Ти не вярваш, че става дума за божествен закон. Защо смяташ, че е толкова важно?
— Ето защо! — рече Ли. — Откога исках да ви кажа. Дори предвиждах какво ще ме питате и се подготвих добре. Съществено е всяко писано слово, което е повлияло на мисленето и на живота на безброй хора. Съществуват милиони, в различни секти и църкви, които приемат заповедта „Победи го!“ и поставят тежестта върху подчинението. Милиони повече са ония, които чувстват предопределението в „ти трябва“. Нищо, каквото и да правят, не може да отмени онова, което ще стане. Но „ти можеш“! Ехе, това прави човека голям, приравнява го с боговете, защото в слабостта си, в своята низост и с убийството на брата си, той пак притежава великия избор. Той може да си избере път, да го извърви в борба и да победи. — В гласа на Ли ехтеше триумфален напев.
— Вярваш ли в това, Ли? — попита Адам.
— Да, вярвам. Вярвам. Много е лесно от леност и слабост да се хвърлиш в скута на божеството и да кажеш: „Нищо не можах да сторя, така било писано.“ Помислете обаче за величието на избора! Тъкмо той прави човека човек. Котката няма избор, пчелата е длъжна да прави мед. В това няма нищо свято. Знаете ли, тия старци, които неусетно се носеха към смъртта, сега са много любопитни да умрат.
— Искаш да кажеш, че тези китайци са повярвали в Стария завет? — попита Адам.
— Тези старци вярват на истинските истории, още като ги чуят, и познават какви са. Те са тълкуватели на истината. Знаят, че шестнайсетте стиха представляват една история на човечеството от всяка епоха, от всяка култура или раса. Те не вярват, че човек може да напише петнайсет стиха и три четвърти истини и същевременно да излъже с един глагол. Конфуций съветва хората как трябва да живеят, за да мине животът им добре и ползотворно. Но тук, тук имаме стълба, по която можем да се изкачим до звездите. — Очите на Ли искряха. — И не можем никога да я изгубим, тя откъсва нозете ни от слабостта, от страха и от леността.
— Не ми е понятно как си могъл да въртиш кухня, да възпитаваш децата, за мен да се грижиш и пак да се занимаваш с такива неща — каза Адам.
— И аз не разбирам — рече Ли. — Но след пладне и аз като старейшините, ни повече, ни по-малко, изпушвам своите две лули. И се чувствам човек. И схващам, че човекът е нещо изключително важно, дори може би по-важно и от небесните светила. Тук няма никаква теология. Лишен съм от всякаква набожност. Но заобичах това блестящо сечиво, човешката душа. Във Вселената тя е нещо прекрасно и неповторимо. Вечно нападана, но никога не унищожавана, защото „ти можеш“.
3
Адам и Ли изпратиха Самуел до навеса. Ли носеше калаен фенер да осветява пътеката — беше една от ония ясни нощи на ранната зима, когато в небето е гъмжило от звезди и поради това земята изглежда двойно по-тъмна. Над хълмовете бе легнала тишина. Не помръдваше никоя твар, ни тревопасна, ни хищна, а въздухът бе тъй застинал, че клонакът и шумата на горуните се рисуваха неподвижни на Млечния път. Тримата мъже мълчаха. От време на време проскърцваше само дръжката на фенера, люлеещ светлика си в ръката на Ли.
— Кога смяташ да се върнеш от своето пътешествие? — попита Адам. — Самуел не отвърна. Славословие търпеливо чакаше в яхъра с наведена глава, втренчил млечните си очи в сламата под копитата му. — Май цял живот няма да се разделиш с тоя кон.
— На трийсет и три години е — каза Самуел. — Зъбите му се претриха. Налага се от ръка да го храня с топла ярма. Има и лоши сънища, понякога трепери и плаче на сън.
— По-грозна кранта не съм виждал — рече Адам.
— Знам. Струва ми се, тъкмо затова го избрах като жребче. И знаеш ли, преди трийсет и три години за него съм дал два долара. Нищо не му беше в ред! Копитата му като палачинки, задните крака — дебели, къси и прави, ще речеш, няма колене, главата му тъпа като чук, гърбът му хлътнал, гърдите сплескани, а задницата огромна. Устата му е като желязо, а на подопашния ремък и досега се противи. Оседлаеш ли го, оставаш с впечатлението, че си се качил на шейна, която се спуска по чакълеста урва. Не може да ходи в тръс, а като върви, се препъва. За трийсет и три години не открих в него нищо хубаво. Дори нравът му е отвратителен, себелюбив, сприхав, подъл и непокорен. И до ден днешен не смея да го заобиколя отзад, положително ще ми тегли някое чифте. Като му давам ярмата, опитва се да ми ухапе ръката. Но си го обичам.
— И сте го нарекли Славословие? — удиви се Ли.
— Естествено — каза Самуел, — рекох си, че едно такова злонадарено същество заслужава поне един свестен атрибут. Вече не му остава много.
— Може би трябва да го избавиш от страданията му — рече Адам.
— Какви страдания! — възкликна Самуел. — Той е едно от малкото щастливи и самодоволни създания, които съм срещал.
— Сигурно вече го наболява тук-там.
— Да, но той не е на това мнение. Славословие и досега се мисли за великолепен кон. Адам, би ли го застрелял?
— Да, мисля, че мога. Да, ще мога.
— Наемаш ли се с това задължение?
— Наемам се. На трийсет и три години е, отдавна си е изживял живота.
Ли бе оставил фенера на земята. Самуел приклекна до него и машинално протегна ръце към топлината на жълтеникавия ореол.
— Все нещо ме човърка, Адам — каза той.
— И какво е то?
— Ти наистина ще застреляш коня ми, защото смъртта може да се окаже по-сносна, така ли?
— Ами да, имах предвид…
— Адам — бързо го прекъсна Самуел, — харесваш ли си живота?
— Разбира се, че не.
— Ако притежавах лекарство, което може да те изцели, но и да те убие, трябва ли да ти го дам? Изследвай себе си, човече!
— Какво лекарство?
— Никакво — каза Самуел. — Ако ти кажа, че може да те убие, ще ми повярваш ли?
— Внимавайте, мистър Хамилтън — намеси се Ли, — внимавайте!
— За какво става дума? — попита Адам. — Кажи ми за какво мислиш.
— Мисля, че веднъж няма да внимавам — меко рече Самуел. — Ли, ако греша… чуй ме, ако съм в
