— Може ли да станем, татко? — попита Арон.
Адам кимна и близнаците пъргаво излязоха. Самуел погледна след тях.
— Имат вид на по-големи от единайсет — рече той.
— Доколкото си спомням, на единайсет моите още пискаха и врещяха и се гонеха в кръг. А тия приличат на възрастни мъже.
— Сериозно? — попита Адам.
— Мисля, че разбирам защо е така — рече Ли. — В къщата няма жена, за да се радва на бебета. Мъжете според мен не са много по бебетата, тъй че на момчетата никога не им е трябвало да се правят на малки. Няма какво да спечелят. Но не знам за добро ли е, за лошо ли…
Самуел обра соса по чинията си с резен хляб.
— Питам се, Адам, дали ти е ясно какъв човек имаш в лицето на Ли. Философ, който може да готви, или готвач, който може да размишлява? На много неща ме е научил. Трябва да си възприел доста от него.
— Боя се, че не съм се вслушвал — отвърна Адам, — или пък недостатъчно е говорел.
— Адам, защо не си искал децата да научат китайски?
Адам се замисли.
— Изглежда — рече той, — дошло е време за откровения. Струва ми се, от чиста ревност. Наричам го другояче, но може би не съм искал толкова лесно да се отдалечат от мен в посока, която не мога да проследя.
— Напълно разумно и почти съвсем човешко — отбеляза Самуел. — Но да го осъзнаеш, е голяма победа. Интересно, дали ми се е случвало да стигна дотам.
Ли донесе сивия емайлиран кафеник, напълни чашите и седна. Стопли длан о заоблената си чаша и се засмя.
— Много ме разтревожихте, мистър Хамилтън — каза той, — нарушихте спокойствието на Китай.
— Какво искаш да кажеш, Ли?
— Почти ми се струва, че аз съм ви разказал всичко това. По всяка вероятност само съм го съчинил в ума си и ми се е щяло да го споделя с вас. Но тъй или иначе, историята е забавна.
— Искам да я чуя — каза Самуел и погледна към Адам.
— Ти не искаш ли, Адам? Или отново ще се гмурнеш в своя приоблачен вир?
— Тъкмо това си мислех — отвърна Адам. — Смешно, обзело ме е някакво вълнение.
— Чудесно — каза Самуел, — може би нищо по-добро не може да се случи на един човек. Да чуем какво ще ни разкажеш, Ли.
Китаецът посегна към врата си и се усмихна.
— Недоумявам как ще свикна с липсата на опашката. Изглежда, ми е вършила работа повече, отколкото съм предполагал. Да, историята. Нали съм ви казвал, мистър Хамилтън, че ставам все по-китаец? Хрумвало ли ви е някога, че сте по-ирландец?
— Идва и заминава — рече Самуел.
— Помните ли как ни прочетохте шестнайсетте стиха от четвърта глава на Битието и какъв спор водихме?
— Как да не помня, нищо че беше много отдавна.
— Близо десет години — уточни Ли. — Този разказ така дълбоко ми влезе в главата, че го проучих дума по дума. И колкото повече мисля за него, толкова по-бездънен ми се вижда. Тогаз сравних преводите, с които разполагаме. Бяха удивително близки. Едно място обаче ме смути. Във версията на крал Джеймс25 се казва, че когато Йехова попитал Каин защо е разгневен, питал го с думите: „Нямаше ли да те приемат, ако беше постъпил добре? Но ако не си постъпил добре, грях ще легне на твоя праг и ще иска да вървиш по волята му, но ти трябва да го победиш.“ Порази ме именно това „ти трябва“, защото е като обещание, че Каин ще надвие греха.
Самуел кимна:
— Но децата му не го изпълняват докрай.
Ли отпи от кафето си.
— Тогава взех Американската стандартна Библия26. Там беше съвсем ново. Пасажът е различен. Казва се „Победи го!“ Разликата е значителна. Това вече не е обещание, а заповед. И взех тогава да разсъждавам. Каква ли е била първоначалната дума в най-първия текст, та са били направени два съвсем различни превода?
Самуел опря длани на масата, наведе се и в очите му светна старото младо огънче.
— Ли — рече той, — не ми казвай сега, че си учил староеврейски!
— Ще ви кажа — отвърна Ли. — Тя е дълга и широка. Ще пийнете ли по капка китайска ракия?
— Онази, дето има вкус на царски гнили ябълки ли?
— Да. С нея говоря по-добре.
— А може би аз слушам по-добре — рече Самуел. Когато Ли изчезна към кухнята, той попита: — Адам, знаел ли си за тези неща?
— Не — призна си Адам. — Не ми е казвал. Или не съм го слушал.
Ли се върна с камениновата си бутилка и три порцеланови чашки, толкова тънкостенни и нежни, че светлината сияеше през тях. Като наливаше почти черната течност, Ли каза:
— Да пием по китайски. Направена е с много пелин. Питие и половина, ако пийнеш достатъчно, има същото въздействие като абсента.
Самуел опъна една глътка.
— Искам да знам защо ти е толкова интересно.
— Защото ми се стори, че човекът, който е могъл да съчини тази велика история, ще да е знаел съвършено точно какво е искал да каже, тъй че да няма никаква двусмислица.
— Казваш „човекът“. Следователно не смяташ, че става дума за една божествена книга, написана с мастиления пръст на Господа?
— Мисля, че мозъкът, който е могъл да измисли това, е бил мозък удивително божествен. И в Китай сме имали няколко подобни глави.
— Просто исках да знам — рече Самуел, — в края на краищата ти не си презвитерианец, така ли?
— Нали ви казах, че ставам все по-китаец? Но да продължа. Отидох в Сан Франциско, където е седалището на нашето фамилно сдружение. Не сте ли чували? Нашите по-големи семейства имат центрове, където може да отиде всеки член, да даде или да получи помощ. Родът Ли е много голям, сам се е погрижил за себе си.
— Чувал съм — каза Самуел.
— Сигурно за китайци със секири, които водят Тонгови войни27 заради заробени момичета?
— Нещо подобно.
— В действителност е малко по-друго — продължи Ли.
— Отидох там, тъй като в нашия род е имало немалко древни високопочтени благородници, които са били големи учени. По-точно — мислители. Човек може години наред да си блъска ума само над едно изречение от учения, когото вие наричате Конфуций. Реших, че там ще има специалисти по езиците, които да ми обяснят. Това са изтънчени старчета. Следобед изпушват по две лули опиум, което ги отморява и освежава мисълта им, а сетне цяла нощ будуват с прекрасно прочистени глави. Няма според мен друг народ, който така добре да използва опиума. — Ли накваси език с черната напитка. — Аз почтително поставих своя въпрос на един от тези мъдреци, прочетох му текста и споделих какво съм разбрал. На другата нощ ме чакаха четирима, поканиха ме да вляза и разисквахме цялата нощ. — Ли се засмя. — Сигурно е смешно — каза той, — знам, че другиму надали бих посмял да го кажа. Представете си четирима престарели господа, като най-младият е вече над деветдесетте, които изучават староеврейски! Повикаха един начетен равин и се заеха да учат, сякаш са деца. Граматика, упражнения, думи, прости изречения. Да можехте да видите как се пише на иврит с четка и с китайски туш! Това, че се пише от дясно на ляво, не ги смути, както би смутило вас, понеже ние пишем от горе на долу. Ах, как искаха всичко да изпипат! И стигнаха до зародиша на нещата.
— А ти? — попита Самуел.
— Следвах ги, слисан от красотата на гордите им чисти умове. Заобичах си расата и за пръв път ми се
