Тя чака го, горката, с разтворени ръце, трепти като го види, нейното сърчице. И дядо Петко спомни нейния сладък глас, и нему му се стори, че я прегръща пак. Туй спомни дядо Петко и мъчно му стана. Въздъхна той дълбоко: „Ех, млада младина, веднъж си ти, веч мина. Кажи ми де е тя? Що чини мойта Пена, прости ли ми греха? От мен тя син родила — детето ми къде й? Между какви ли хора, дали добре живей?“ Но всичкото мълчало, щуреца — щур! щур! — пял… В гората вик се чуло и стареца видял. Видял той друго нещо от своя живот млад, като катран то й черно, проклето като яд. Излъганата Пена с разпусната коса, дошла нощя при него, говори му така: „Та виждаш, мило либе, непразна съм жена, кога ще се венчайме да се не смей света?“ Но Петко отговаря: „Махни се, ей, жена! Била си ти непразна, не е то мой вина! Неща жена блудница, кой знай кое й дете!“ „— Млъкни! Аз ще се махна, млъкни, млъкни, млъкни!“ И бърза кат кошута тя връцна се назад. И петко я не видя повтором други път. Сал чу, че тя родила кат ангелче дете; подир — че тя е болна, че скоро ще умре. След шест месеца болест горката тя умря… Невинна клета жертва, ти що в света видя? III. И хвана дяда Петка сърдито съвестта да мъмри, да го мъчи, и видя той смъртта. Лежи горката Пена, като откъснат цвят, тъй мила и невинна, кат ангел чист и свят. „На, клети старче, гледай! Туй чудо ти уби, ти нея я изпъди, че тя нема пари. Но Бог ще те накаже за твоя голям грях. И всеки ще подритва проклетия ти прах!“ И Петко затрепера кат трепетликов лист, но той след малко скокна и с силен, страшен глас: „Ей, мълквай, й продума,
