не ме е мене страх, ако ще и да стане вселената на прах!“ Но съвестта не щяла да му се покори, да шепне пак хванала: „Човече, погледни на тоз живот преминал, на стршнаите злини, народа как си мъчил, какви злочестини…“ Но Петко не оставил да свърши съвестта: „Ей млъквай, и продумал — да н’е глупав света! Защо се той оставя на чуждите ръце? Такваз добра овчица, да стриже, кой неще? Борба голяма, страшна е нашия живот, Глава ако си умна живей от чужди пот. Но веч петлите пеят, зорницата грее, да ида да почина от тежки трудове.“ IV. „Бай Христо, отвори ми, таз вечер съм ти гост. Едвам можах да стигна в града ви тая нощ.“ И Христо му отваря с треперещи ръце, от радост силно тупка неговото сърце. Апостола на гости дошъл му тая нощ. Как с радост да не среща такъв добър гост, когато той се труди и нашия народ да придобий свобода и нов честит живот. Той иде от Загорско, народа там не спи. Ще има да се слушат таз вечер новини — как хората се стягат за кървав, стршен бой. Димитър това знае, ще ни прикаже той. И в стаята на Христа опрашен, почернял, от път далек, отруден Димитър е влезнал. Сега е той облечен кат сиромах селак, с забунче, със потури и със съдран калпак. — Добре дошъл, Димитре, седни си, почини, и нещо любопитно ти нам поразкажи. Що правят наще братя, Загорето как е? Тамошните юнаци стягат ли се добре? — Добре са, бае Христо, Загорето й добре. Там всеки съзаклятник готов е да умре. Там хората си готвят и пушки, и куршум, и всичко това вършат предпазливо, с ум. А вие тука как сте,