— Не. — каза Улф. — Ти какво мислиш?
— Като теб. Това би било най-ужасното място, където може да се намира Пол. Струва ли си ходенето до съда?
— Съмнявам се. Поне не днес. Имам нужда от теб.
Това само отложи агонията с няколко часа. Следобед се оправяхме с най-различни журналисти и няколко посетители с имена П. X., а Сол отиде на срещите. По някое време имахме една особена визита. Само три минути след като Улф напусна кантората за обичайните два часа с орхидеите си, на вратата се позвъни. Отворих я и видях човек на средна възраст, небръснат, облечен в дълго черно палто с елегантно черно бомбе на главата. Можеше да бъде някой П. X., но не и журналист. Каза, че иска да се види с мистър Нироу Улф. Отговорих му, че е зает, представих се и му предложих услугите си. Не знаеше дали да ми се довери. Погледна си часовника.
— Нямам много време. — каза той. Изглеждаше обезпокоен. — Казвам се Албърт Фреър, адвокат. Извади визитната си картичка и ми я подаде. — Поел съм защитата на Питър Хейс. Съдят го за предумишлено убийство I степен. Таксито ме чака, защото заседателите ги няма и аз трябва да бъда на разположение. Какво знаете за обявата на Нироу Улф в днешните вестници?
— Всичко.
— Видях я само преди час. Не исках да звъня. Бих желал да задам на Улф един въпрос. Предполага се, че обявата е до моя клиент. Затова настоявам да говоря лично с шефа ви.
— Аз мога да ви кажа каквото знам. Обявата не е адресирана до вашия клиент. Не го познаваме, научихме за делото от пресата.
— Можете ли да го потвърдите при нужда?
— Да, разбира се.
— Вижте, — Беше много объркан. — аз се надявах… Няма значение. За кого тогава се отнася обявата?
— Един човек с инициали П. X. и име, което не ни е известно.
— Как сте го казали там? Да се поправи една грешка?
— Става дума за откраднати пари преди 11 години.
— Разбирам. — Погледна часовника си. — Сега няма време. Искам да предадете на Улф нещо. Допускам, че е възможно съвпадение, но би могло да се приеме и като сензационна новина, която цели да привлече вниманието. Ако е така, клиентът ми ще пострада. От друга страна е подсъдно. Ще говорим с мистър Улф по-подробно друг път. Нужно е повече време. Бихте ли му го казали?
— С удоволствие. Момент, още 20 секунди! Къде е роден Питър Хейс, къде е прекарал детството си и в кой колеж е учил?
Фреър извърна глава в движение.
— Защо питате?
— Мога и да не питам. Нека го наречем чисто любопитство. Четох вестниците. Досега вие ми зададохте 6 въпроса, а моите са само 3.
— За съжаление не знам отговорите. — Той продължи да върви.
— Какво искате да кажете? — упорствах аз. — Защитавате някого по обвинение в убийство, а не знаете нищо за него. — Адвокатът вече слизаше по стъпалата. — Къде е семейството му?
— Няма семейство — беше отговорът.
Фреър се качи в таксито и затвори със сила вратата. Таксито се отдели от бордюра и замина. Върнах се в кантората. Трябваше да избера оранжерията по вътрешния телефон.
— Да. — Улф ненавижда да го безпокоят там.
— Имахме гост, Албърт Фреър, адвокат Защитник е на Питър Хейс, но представи си, не знае нито къде е роден и къде е израсъл, нито къде е учил. Твърди, че Хейс няма семейство. Променям решението си. Мисля да отида до съда, пък и таксито ми е платено Тръгвам!
— Не.
— Това е по навик. Да!
— Е, добре! Кажи на Фриц.
Пак чужденеца… Винаги трябваше да казвам на Фриц. Отидох в кухнята при него. После обратно в кантората — прибрах всичко, заключих сейфа, прехвърлих телефона и накрая взех шапката и палтото си от закачалката в антрето. Фриц вече беше там, за да постави синджира на вратата.
Навикът, наистина, е втора природа. Веднъж, преди години ми се лепна един, без да знам. Цял час ходи по петите ми. Това ни костваше хонорара за една седмица, а на клиента — няколко хиляди долара отгоре. Разследвахме много важен случай. Месеци след това никога не отивах по задачи, без да огледам тила. Стана ми навик и вече го правя, без да се замислям.
Онзи вторник следобед, на път за 9-то Авеню се обърнах след 50 крачки, както обикновено. Нямаше никой. След още 50 крачки повторих проверката автоматично. Усетих, че нещо ми прищрака. На 40 ярда зад мен вървеше мъж в моята посока. Преди това не го видях. Спрях, обърнах се и застанахме един срещу друг. Той се поколеба, извади лист хартия от джоба си и започна да оглежда къщите от двете страни на улицата. Ясно. По — добре да беше се навел да си завърже обувката. Или ме следеше, изскочил внезапно отстрани или си вършеше своята обиколка на адреси. Но защо тогава ще се спира вторачено пред номерата на всяка следваща къща?
Имах си „опашка“. Знаех, че ако го захвана, по пътя на логиката ще ме прати веднага някъде. Можех и друго да направя, но се губи време. Фреър каза, че заседателите не са в залата и трябваше да бързам.
Беше среден на ръст в светлокафяво палто — реглан и шапка със закопчалки на периферията, с тясно слабо лице и чип нос. След една минута се смути и заизкачва стъпалата на кантората на Док Волмър. Натисна звънеца. На вратата се показа Хелън Грант, секретарката на Док. Мъжът размени няколко ду ми с нея и тръгна, без да докосне шапката си После отиде в следващата къща. Моето вре ме изтече и забързах към 9-то Авеню, без да се обърна. Спрях едно такси и казах на шофьора накъде да кара.
По това време на деня коридорите на съд: са пълни с хора — адвокати, клиенти, свидетели, съдии, приятели, врагове, роднини, подкупници, изнудвачи, политици и граждани. Служебното лице ми каза да сляза на третия етаж. Запромъквах се надолу по коридора към секция XIX. Очаквах да се добера лесно, защото случаят Хейс не беше от най-нашумелите. Считаше се почти за приключен.
Съдебната зала се оказа празна — нито съдия, нито съдебни заседатели. Нямаше ги съдебния следовател и стенографа, нямаше го и Питър Хейс. По пейките бяха пръснати 8–9 души. Попитах полицая на вратата кога ще се върнат заседателите. Не знаеше. Потърсих телефон и се обадих на Фриц, че може да се върна, а може и да не се върна за вечеря. После позвъних на Док Волмър. Беше Хелън Грант.
— Слушай, красавице, обичаш ме, нали?
— Не и нямам намерение.
— Дотук добре. Знаеш, че ме е страх да искам услуги от хлътнали по мен, но от теб ще поискам. Преди 50 минути мъж в светлокафяво палто беше пред вратата ви и се показа ти. Какво искаше този тип?
— Боже мой! — В гласа й звучеше възмущение. — Остава и телефона ни да започнеш да подслушваш. Не мисли, че ще ме вкараш в някоя от твоите каши!
— Няма такава работа! Хероин ли ти предложи?
— Не, разбира се. Попита само дали Артър Холкъм живее тук. Казах „не“. Попита знам ли къде живее и аз пак казах „не“. Какво има, Арчи?
— Нищо, забрави за това. Ще ти обясня като те видя, ако все още си любопитна. Но ако не ме обичаш грешката е само твоя! Кажи на Арчи „Довиждане“!
— Довиждане завинаги, негоднико!
Значи ме е следял. Не се налага някой, който търси Артър Холкъм да изниква изведнъж от странична улица. Нямаше смисъл да гадая, но връщайки се по коридора, все още се чудех каква е връзката на този човек с П. X. и ако има такава, то с кой от двамата П. X. беше свързан.
Приближих се до вратата на съдебната зала и забелязах раздвижване. Влизаха още хора. Застанах плътно до полицая и попитах идват ли заседателите. Реагира остро:
— Не питайте мен, мистър. Тук всичко се научава много бързо, но не е моя работа, вървете си по пътя!
Влях се в потока навътре и отстъпих от пътеката за минаване. Тъкмо оглеждах обстановката, когато чух
