името си. Обърнах се. Беше Албърт Фреър. В гласа му липсваше искреност и сърдечност.
— Значи не сте чували за Питър Хейс, — процеди през зъби. — Затова пък ще разберете аз кой съм.
Нямах готов отговор. В този момент това беше без значение. Фреър не възнамеряваше да го изчака. Мина напред, влезе през специалната вратичка и седна на адвокатската скамейка. Последвах го и си избрах място н третия ред отляво — там, откъдето ще се по яви обвиняемият. Съдебният следовател и стенографът бяха пред бюрото си. Помощник областният съдия Манделбаум, който веднъж си пати от Улф, седеше на другата маса в оградената част. Пред него имаше куфарче, а до него — негов подчинен. Хората се стичаха по пътеката. Вратът ми се изкриви да ги наблюдавам с надеждата да видя човека в светлокафявото палто, който търсеше Артър Холкъм. Изведнъж се чу шепот и всички погледнаха наляво. Аз също. Водеха подсъдимия.
Имам добро зрение и го използвах докато пресичаше залата. Седна зад Албърт Фреър Разполагах с четири секунди — той беше с гръб към мен и не успях да видя нищо. От снимката на Пол Херълд, облечен в тога, можеше да ми послужи само лицето. Затворих очи и се опитах да се концентрирам. И приличаше, и не приличаше на него. Може би беше той, но… Когато гледахме двете снимки с Улф, бих казал, че не е Питър Хейс. Сега бях 100% сигурен, че това е той. С усилие се задържах да не изтичам пред него да го видя отблизо. Съдебният състав влизаше, но не ми беше до това. Следваше рутинната процедура, която води до момента на произнасяне на съдебните заседатели и кара всеки посетител да настръхне. Този път не почувствах нищо. Мисълта ми беше напрегната. Впих поглед в тила на обвиняемия и се опитах да му внуша да се обърне. Полицаят каза да станем прави за влизането на съдията. Усетих се, когато другите вече бяха на крака. Съдията седна и ние направихме същото.
Мога да повторя думите на съдебния следовател и въпросите на съдията към старши съдебния заседател, тъй като това е обичайният ред в съдебната зала, но de facto не чух нищо. Бях се върнал към обекта на моето внушение. Успях да чуя единствено думите на старши съдебния заседател:
— Обвиняемият се счита за виновен в извършване на убийство I степен.
Разнесе се шум — една смесица от ахкане и шепот; жената зад мен се изкиска, а може би така ми се стори. Продължих да наблюдавам тила на обвиняемия и усетих, че има ефект. Той стана, извърна се леко назад и с почти светкавично движение на погледа обхвана седящите в залата — търсещи, предизвикващи очи, които се плъзнаха покрай мен и угаснаха. Охраняващият го изви обратно и той седна. Албърт Фреър се изправи и помоли за преразглеждане в състава на съдебните заседатели. В такива случаи всички трябва да останат където са и да не нарушават реда. На мен изведнъж „ми прилоша“. Наведох глава и сложих ръка на устата си да предотвратя това, което беше на път да се случи, бързо станах и излязох на пътеката. Почти изхвърчах назад до края на залата и навън. Не беше нормално в моето състояние да тоя и да чакам асансьора. Втурнах се към стълбите. На улицата хората се озъртаха за таксита. Спуснах се малко по-нататък и скоро успях да хвана едно. Качих се и казах адреса на шофьора.
Времето беше разчетено идеално. В 5,58 Фриц ми отвори входната врата. След 2 минути Улф щеше да слезе от орхидеения си рай. Фриц ме последва до кантората да ми докладва, че е звънил Сол. Нито един от тримата П. Х., с които се беше срещнал, не вършеше работа. Улф дойде, придвижи се до бюрото и седна. Фриц ни остави сами.
— Е, и?
— Не мога да повярвам, сър. — казах категорично. — Изглежда не съм добре. Още съм под впечатлението, че Пол Херълд, известен като Питър Хейс, бе осъден току — що за убийство.
Улф сви устни, после ги отпусна.
— Колко силно си впечатлен! Седни. Знаеш, че не обичам да си протягам главата.
Отидох до стола и седнах така, че да го виждам.
— Мисля, че казах всичко спокойно. Всъщност точната дума не е впечатлен, а поразен от фактите. Искаш ли подробности?
— Приемливи подробности, да.
— Започвам отначало. Факт е, че още сутринта на излизане един ме проследи. Нямах време да се занимавам с него и го оставих. И той се отказа, но това е без значение.
Улф измърмори нещо.
— После?
— Когато отидох в залата, съдебния състав още го нямаше, но скоро дойде. Бях напред на третия ред. Доведоха обвиняемия. Той мина на 20 стъпки разстояние от мен и добре го огледах. Зърнах само три четвърти от профила му за малко. Не бях сигурен, но бях на път да се обзаложа… Седна с гръб към мен. Когато помощник областният съдия произнесе присъдата, изправи се и се обърна леко да огледа присъствуващите в залата. Имам чувството, че искаше да каже на някого да върви по дяволите. Тогава видях лицето му. За момент в него просветна нещо дръзко, нахално — също като лицето на момчето от снимката. Ако го облечем с кимоно и му сложим шапка и разбира се, махнем 11 години, ще се получи Пол Херълд. Станах и напуснах залата. И още нещо… Видях се с онзи адвокат Албърт Фреър, на когото казах предварително, че не се интересуваме от Питър Хейс. Заплаши ме с нова среща в близките дни. Улф седеше и ме гледаше втренчено, после въздъхна.
— Прати го по дяволите! Нашият ангажимент беше дотук. Можеш да се обадиш на мистър Херълд, че сме намерили сина му.
— Не смятам да действам така. Ще му кажем, че синът му е обвинен в убийство, той ще дойде от Омаха да го види през решетките и няма да го познае. Звучи добре, нали? Лейтенант Мърфи само това чака. Ще падне голям смях. Да не говорим ти на какво ще ме направиш… Тази няма да я бъде.
— Искаш да кажеш, че сме загазили?
— Съвсем не. Най-добре се срещни с него, поговорете и тогава реши. Но ти пък не напускаш кантората… Той едва ли ще се откаже да си побъбрите. Та работата пак допира до мен — имам предвид да ми го прехвърлиш. Това ще бъде твоята задача.
— Казвал ли съм ти, че много те бива? Винаги съм се възхищавал на твоята съобразителност в такива случаи.
— Аз мисля същото за теб, но имам известни резерви. Разсъждавах върху това в таксито. Креймър, Стебинс, Манделбаум — който та е на държавна заплата, ако иска да спечели нещо, ще се обади на Мърфи. Той ще каже където трябва… А ако осъденият е Пол Херълд, кой друг освен Мърфи ще го намери? Някой много по-добър от мен. Ти, например.
Улф изръмжа и позвъни на Фриц за малко бира.
— Направи пълен отчет! Всичко, което видя и чу в съдебната зала днес!
Обещах да го направя. Не ми отне много време. Завърших със своевременното си на пускане на процеса, когато съдебният следовател отбелязваше гласовете на заседатели те.
Улф поиска материалите по делото, публикувани в „Таймс“. Извадих от шкафа всички вестници от 27— ми март до днес. Започнах отначало. Помислих, че няма да е излишно аз да се запозная с някои факти. Запрелиствах последните броеве с намерение да се върна назад. Той беше стигнал до 2 април, а аз — до 4 -ти. Скоро щяхме да се сблъскаме ако не ни бяха прекъснали. Звънна входния звънец. Отидох до антрето и през стъклото на вратата видях черното палто и черната шапка — за трети път днес. Върнах се в кантората и съобщих на Улф:
— Удържа на думата си. Албърт Фреър.
Улф повдигна вежди.
— Покани го да влезе!
III
Адвокатът не беше бръснат, но в неговия случай това бе допустимо. Не си подаде ръката. Целеше да обърка домакина, след като бе въведен в кантората и представен, но моят шеф не обичаше да се ръкува. Улф из чака госта да седне в ниското червено кресло и учтиво каза:
— Знам за вас и за тежката присъда на вашия клиент от мистър Гудуин. Съжалявам.
— Предупреден ли сте, че ще ви се обадя?
— Да, спомена и това.
