Бюрото за изчезнали. Независимо от всичко се справи отлично, поканвайки го дори на вечеря. Сега аз имам среща и не искам да я проваля.
Улф остана да вечеря сам, а аз закъснях с половин час за партито на Лили Роуън в клуб „Фламинго“. Беше както обикновено. След няколко часа решихме, че дансингът е доста претъпкан и се прехвърлихме в апартамента на Лили.
Прибрах се в три часа и се отбих в кантората. Светнах да хвърля поглед на бюрото, където Улф ми оставя бележка, ако има нещо спешно да се върши рано сутринта. Нямаше нищо и се качих в стаята си.
Намирам го за нормално човек да прекара в леглото си осем пълни часа, но понякога се налагат изключения. Тази сряда влязох в кухнята в 9,30 полузаспал, но сресан и облечен. Поздравих Фриц уж весело, взех портокаловия сок от масата (не го обичам студен) и тъкмо отпих една глътка, когато телефонът звънна. Вдигнах слушалката. Беше Албърт Фреър. Каза, че е уредил среща в стаята за свиждане в затвора Сити. Уговорихме се да се видим там в 10,30. Казах, че държа да бъда сам с клиента. Той трябвало да ме представи и да гарантира за мен.
Затворих телефона и се обърнах към Фриц.
— Дават ми зор, да ги вземат мътните. Може ли да излапам набързо две парчета сладкиш? Не искам наденица — само сладкиш, мед и кафе.
Фриц не го прие, но започна за изпълнява.
— Арчи, не е хубаво да натъпчеш закуската си в корема рано сутрин.
Успокоих го, че това отдавна ми е известно и взех вътрешния телефон да се обадя горе на Улф.
IV
Не се оказах сам. На десет стъпки вдясно от мен, на стол като моя, седеше жена. С мъка се взираше през процепите на стоманената решетка към някакъв мъж. Само да наведа глава и можех да чуя думите им. Не направих опит, защото съзнавах, че и тя като мен иска да запази своята тайна. На подобно разстояние от лявата ми страна мъж на същия стол се беше вторачил в момче отсреща, по-младо от Пол Херълд на снимката, Чувах го ясно какво говори; не го интересуваше нищо. Момчето гледаше вяло. Трима-четирима полицаи обикаляха насам-натам. Този, който ме доведе, беше облегнат с безразличие до стената. Докато Фреър уреждаше влизането ми, разбрах, че ще имам на разположение 15 минути. Тъкмо се канех да попитам дали засичат времето преди или след идването на затворника, когато вратата в другия край на решетъчната стена се отвори и той се появи с охраната. Полицаят го придружи според правилата и заета на до стената на пет крачки. Затворникът седна на ръба на стола и замига към мен.
— Не ви познавам. Кой сте?
С бледите му хлътнали бузи, мъртъв поглед и тези тънки устни, които едва се движеха, помислих, че годините между него снимката бяха много повече от 11. Нямах готово встъпление. За мен е важно да видя човека. После думите идват сами. Събеседникът ми беше затворник, но това нямаше да помогне, ако той реши да мълчи. Опитах се да уловя погледа му. Пречеше ми проклета та решетка.
— Казвам се Гудуин. Арчи Гудуин. Чувал ли си за частния детектив Нироу Улф?
— Да. Какво искате? — гласът му беше по-дълбок и глух от хлътналите му бузи и по-безучастен от погледа му.
— Работя за Улф. Преди един ден баща ти Джеймс Р Херълд нае мистър Улф да те издири. Каза, че е разбрал за грешката, станала преди 11 години и иска да се оправите. Това сигурно не ти стига като информация.
Прие го твърде сдържано, имайки предвид обстоятелствата. Устата му леко се отвори от изненада, но всичко трая секунда, не повече. Продължи със същия равен глас:
— Не разбирам за какво говорите. Името ми е Питър Хейс.
Поклатих глава.
— Знаех, че ще кажеш така. Съжалявам мистър Херълд. Номерът няма да мине. Улф си иска парите, а част от тях трябва да плати на мен. Ще уведомим баща ти, че сме те от крили. Той естествено ще дойде да се увери. Тук съм за да те предупредя. Старият ще дой де, а ние просто си гледаме работата и мисля, че постъпваме честно.
— Нямам баща — той стисна зъби и гласът му стана друг. — Грешите! Има някаква грешка. Ако дойде, не искам да го видя. Поклатих неодобрително глава.
— Хайде, дай по-тихо! Ами белегът на левия ти крак до коляното? Не можеш да го отречеш. Дали искаш да видиш баща си, или не, той със сигурност ще пристигне, щом му се обадим. Между другото, не ми е известно каква присъда те чака. Най-важното за мен е, че успя да разсееш всички наши съмнения кой си. Издаде се, че не можеш да го гледаш. Защо ще се вълнуваш толкова, ако този човек няма нищо общо с теб? Ако грешим, най-лесният начин да го разберем е очната ставка. Впрочем не съм дошъл да те навивам. Трябваше да те открием и ние го направихме и ако…
Спрях дотук, защото той започна да трепери. Можех и да не продължавам; научих каквото трябва. Проблемът беше Фреър и с право. Не беше почтено да оставя клиента му в такова състояние и да изчезна, след като той уреди срещата… Върху разделящия ни плот ръцете на нещастника, свити в юмруци, се местеха машинално напред-назад.
— Дръжте се! — казах аз. — Аз тръгвам. Просто искахме да те предупредим.
— Почакайте! — той спря да трепери.
— Какво има?
Прибра юмруците си и се наведе напред.
— Не ви виждам добре. Изслушайте ме за бога! Не трябва да му казвате. Не знаете какъв човек е!
— Вече се срещнах с него.
— Майка ми и сестрите го знаят. Повярваха, че кражбата на парите тогава беше нагласена работа. Мисля, че ми повярваха, само той не… Сега съм пак жертва на инсцениран процес. Моля ви, не му казвайте! Този път всичко е свършено. Ще умра… и сега съм като труп. Сигурно няма да мога да издържа. Не искам никой да знае. Нима не виждате как стоят нещата?
— Разбирам всичко.
— В този момент бих искал да ме няма.
— Обещайте ми, че няма да му казвате! Изглеждате ми свестен човек. Вече свикнах с мисълта, че ще умра без вина, но всяко друго нещо трудно ще понеса. Зная, че не се изразявам както трябва, зная, че не приличам на себе си, но ако само…
Не разбрах защо спря да говори. Бях се съсредоточил в думите му и не чух приближава нето на полицая. Докосна ме по рамото.
— Времето изтече.
Станах.
— Обещайте ми! — настоя Пол Херълд.
— Не мога, съжалявам. — беше отговорът ми. После излязох.
Фреър ме чакаше в стаята за посетители. Как ли съм изглеждал когато отидох при не го? Вече извън сградата, той плахо попита:
— Не потръгна и с вас, нали?
— Мисля, че по лицето ми е трудно да се гадае. Ако нямате нищо против, пръв ще научи отговорът ми мистър Улф, тъй като той ми плаща. Ще дойдете ли с мен?
Въпросът ми беше излишен. Реших, че бих могъл да му намекна нещо в таксито. Дока то наблюдавах пейзажа отвън, Фреър не под хвана никакъв разговор. Не беше нормално Заговори чак когато спряхме пред кантората.
— Ако имате да си кажете нещо с Улф, ще почакам тук.
Засмях се.
— Не, не, влезте с мен. Разполагам със запушалки за уши.
Най-горе по стъпалата го изпреварих и натиснах звънеца. Фриц ни отвори, оставихме шапките и палтата си на закачалката и се отправихме към кантората.
Улф беше зад бюрото си. Наливаше се с бира. Хвърли ми бърз поглед, поздрави Фреър и му предложи
