— Добре. Аз внимателно ви изслушах, сега ме чуйте вие. Сам сте написали ТОВА и ми го предадохте. Защо?
— Жал ми е за вас, мистър Креймър, но съм безсилен да ви помогна. Не разбирам защо си губите времето с мен.
— Нямам и намерение — Креймър стана и решението му да не се ядосва се изпари. Той хвърли незапалената пура в моето кошче за хартия, не можа да го улучи и за отмъщение ме ритна в глезена — мръсен, лъжлив, бирен мех! — изсъска той и излезе навън.
Решех, че такова отношение не заслужава учтиво сбогуване и не се помръднах от мястото си. После реших, че може да се опита да ни надхитри, станах, закуцуках до външната врата, после погледнах през едностранното стъкло. Някой услужливо му придържаше вратата на полицейската кола, докато той се вмъкваше в нея.
Когато се върнах, Улф се бе облегнал назад със затворени очи и смръщени вежди. Аз седнах. Надявах се, че той не се чувства толкова безпомощен и безполезен като мен. После отново се вгледах в лицето му и малко се окуражих. Погледнах часовника. Стрелките показваха два часа и петдесет и две минути. Когато погледнах втори път, вече бе четири без шест минути. Реших да се прозина, но после реших, че не ми е позволено и сподавих прозявката.
— Къде е мистър Уейлман? — изръмжаването на Улф ме извади от състоянието на вцепенение, в което бях изпаднал.
— В Пеориа. Той замина още в петък. Улф отвори очи.
— Колко време лети самолета до Лос Анджелис?
— Десет, единадесет часа.
— Кога е най-близкият полет?
— Не зная.
— Научи. Почакай. Според това, което помниш някога, някой да ни е притискал до стената както сега?
— Не.
Наистина бях съгласен с него. Тази история с надписа защо е? По дяволите! Все въпроси без отговор.
— Имаш ли адреса на сестрата на Дайкс в Калифорния?
— Да, сър.
— Позвъни на мистър Уейлман и му кажи, че те изпращам да се срещнеш с нея. Кажи, че ако не се съгласи си измиваме ръцете. Ако е готов да плати разходите, запази си място за следващия полет и си приготви багажа. В това време аз ще ти подготвя план за действие. В касата има ли налични пари?
— Да.
— Вземи колкото мислиш, че са ти необходими. Готов ли си да прекосиш страната със самолет?
— Готов съм да поема риска.
Той трепна. За него дори пътуването с такси през пет квартала бе безумна авантюра.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
От няколко години не бях ходил на западното крайбрежие. Почти цялата нощ спах в самолета и когато сутринта стюардесата донесе кафето, се събудих и погледнах земята през илюминатора. Наближавахме големия град.
Часът бе десет и десет, когато самолетът спря окончателно на бетонната писта в. Лос Анджелиското летище, затова върнах часовника с два часа назад. Времето бе топло, имаше лека мъгла и слънцето бе скрито от облаци. Докато получа куфара си и намеря такси, станах мокър от влагата във въздуха. В колата свалих прозореца и ме духна ветрец, но при мисълта, че мога да хвана бронхопневмония в чужд град, бързо вдигнах стъклото. Хората изглеждаха Също като тези в Ню Йорк, но палмите и архитектурата сякаш бяха излезли от картинка. Едва бяхме стигнали до хотела и заваля дъжд.
Закусих, и като се настаних в стаята, взех душ. Намирах се в „Ривиера“, стените бяха многоцветни, но това не ме безпокоеше. Лъхаше малко на плесен, но заради дъжда не се реших да отворя прозореца. Когато се избръснах, облякох и приготвих, наближаваше обяд. Побързах да позвъня на телефонистката, за да ми продиктува номера на Кларънс О. Потър, живуща в Глендейл, на Уайткрест авеню 2819.
Набрах номера и след три позвънявания женски глас произнесе:
— Ало!
— Бъдете любезна, моля да повикате на телефона мисис Кларънс Потър — казах вежливо аз.
— Аз съм.
— Мисис Потър, с вас говори Джордж Томпсън. Вие не ме познавате, тъй като току-що пристигам от Ню Йорк. Тук съм по работа и бих искал да се срещнем и поговорим по един важен въпрос. Готов съм да се срещнем в удобно за вас време, но колкото по-скоро, толкова по-добре. Обаждам се от хотел „Ривиера“ и мога да дойда веднага, ако е удобно за вас.
— Как казахте, че се казвате? Томпсън?
— Точно така. Джордж Томпсън.
— Но за какво съм ви аз? За какво става дума?
— Въпросът е твърде личен. Не се безпокойте, не продавам нищо. Трябва да разбера някои неща за вашия покоен брат Леонард Дайкс и от нашия разговор няма да възникнат за вас никакви неприятни последствия. Може дори да е от полза. Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако се видим днес.
— Какво искате да знаете за брат ми?
— Боя се, че разговора не е за телефона, мисис Потър. Позволете ми да дойда и да ви обясня.
— Какво пък, елате. Ще си бъда у дома до три.
— Благодаря. Тръгвам незабавно.
Така и направих. Взех си шапката и шлифера и напуснах стаята. Долу обаче ме спряха. Вече влизах, когато някой извика: „Мистър Томпсън!“ И тъй като бях изцяло погълнат от предстоящата среща, едва на развалих работата. Навреме се усетих и, когато се обърнах, видях, че портиерът дава на регистратора жълт плик.
— Имате телеграма, мистър Томпсън.
Върнах се, взех плика и го отворих. Телеграмата гласеше:
Докато пътувахме към Глендейл, се изсипа доста дъжд. Изглежда Уайткрест авеню току-що беше удължена, защото не бе асфалтирана. Къщата номер 2819 беше в самия край на улицата и до нея бе посадено някакво дърво с малки листа и цветове.
Пред къщата имаше две наклонили се палми и още едно дърво. Таксито спря до канавката, а в нея течеше поне две стъпки вода. Шофьорът каза:
— Пристигнахме.
— Добре — съгласих се, — но аз не съм тюлен. Спрете по-близо до къщата.
Той измърмори нещо и даде назад, после се вмъкна в някаква пътека, която трябваше да се превърне в асфалтова алея, и спря на десетина крачки от вратата на някаква розова кутия с кафяво по края. Аз му бях казал предварително, че не е нужно да ме чака, затова платих, излязох и се спрях под козирката на входната врата, която бе широка като носна кърпа. Когато натиснах звънеца, пред мен се появи цепнатина около шест на три инча и се чу женски глас:
— Мистър Джордж Томпсън?
— Да, самият той. Мисис Потър?
— Аз съм. Извинете мистър Потър, но аз позвъних на мъжа ми и той ми каза да не пускам никого вкъщи. Тук е още рядко населено… Затова ми кажете какво вя интересува…
Водните струи въобще не се съобразяваха с навеса с размери на носна кърпичка. Те ме поливаха навсякъде, където не бях защитен от шлифера. Отдолу бях също толкова мокър, защото непрекъснато се потях. Положението не бе отчаяно, но приличаше на такова.
