— Виждате ли ме през прозореца? — попитах аз.
— Да. Затова е направен.
— Как изглеждам?
— Мокър — тя се изкикоти тихо.
— Приличам ли на престъпник?
— Според мен не.
Малко се зарадвах. Прелетях три хиляди мили, за да се срещна с тази жена и ако тя ме беше посрещнала с разтворени обятия, щях да се чувствам малко гузен. Сега, след като стоях под проливния дъжд по заповед на съпруга й, не се срамувах и най-малко.
— Вижте какво ще ви предложа. Аз съм литературен агент от Ню Йорк. Ще ни трябват не повече от двадесет минути за разговор. Обадете се на някоя приятелка, която живее наблизо. Кажете й да не затваря и отворете. Върнете се на бегом и кажете на вашата приятелка да не затваря и след това. Аз ще вляза и ще седна в другия край на стаята. Ако направя дори крачка, приятелката ви ще разбере. Става ли?
— Знаете ли, ние се преместихме тук само преди месец и моята приятелка живее на много мили оттук.
— Добре. Имате ли табуретка?
— Табуретка? Разбира се.
— Донесете я, седнете и ще говорим през процепа.
Пак се чу някакво хихикане. После секретът изщрака и вратата се отвори.
— Глупости — предизвикателно каза тя. — Влезте.
Преминах прага и се озовах в малко антре. Тя стоеше до вратата и се опитваше да изглежда храбра. Свалих шлифера си. Тя извади от стенния шкаф закачалка и го провеси на нея. От него течеше вода. После го закачи в ъгъла на вратичката на шкафа. Там закачих и шапката си.
— Оттук — кимна тя надясно и, като завих зад ъгъла, се оказах в голяма стая, едната стена на която бе заета от плътно затворени стъклени врати. На противоположната стена имаше изкуствена камина, в която пламтяха изкуствени цепеници.
Тя ми предложи да седна и аз незабавно го направих. После седна на такова разстояние от мен, че ми бяха необходими поне три крачки, за да я достигна. Но нямаше нужда да го правя. Освен това моята домакиня беше с три дюйма по-ниска, с няколко години по-възрастна и поне с десет фунта по-тежка от идеала, който би заслужавал подобно усилие. На лицето й горяха тъмни красиви очи, които безспорно я правеха привлекателна.
— Ако сте се намокрили, елате по-близо до камината — предложи тя.
— Благодаря. Всичко е наред. Навярно тази стая е много светла, когато грее слънце.
— На нас също много ни харесва — тя седна на края на стола, като се стремеше да пази дистанция помежду ни. — Знаете ли защо ви пуснах? Заради ушите ви. Аз определям хората по ушите. Познавахте ли Леонард?
— Не. Никога не съм го виждал — кръстосах крака и се обърнах на стола, демонстрирайки, че не се Каня да нападам. — Много съм благодарен на ушите си, че ме приютиха от дъжда. Мисля, че ви казах, че съм литературен агент?
— Да.
— Пристигнах при вас, защото, доколкото знам, вие сте единствената наследница на брат си. Той ви остави всичко, нали?
— Да — тя се настани по-удобно. — Благодарение на него купихме тази къща. Изплатена е изцяло в брой без всякакви ипотеки.
— Това е много хубаво. Ще бъде още по-хубаво, когато спре дъждът и изгрее слънце. Работата е там, мисис Потър, че след като вие, съгласно завещанието на покойния ви брат, сте негова единствена наследница, всичко, което той е притежавал, е ваше. Интересува ме нещо, което, според мен, той е имал — не се плашете, това няма отношение към благата, които вече сте ползвали. Напълно е възможно да нямате представата това. Кога видяхте брат си за последен път?
— Преди шест години. След като се омъжих и се преместих в Калифорния, не сме се виждали нито веднъж — тя се изчерви. — Когато той умря, не бяхме на погребението, защото не беше по джоба ни. Разбира се, ако знаех, че ни е оставил пари и акции, щях да отида, но тогава това не ми беше известно.
— Пишехте ли си? Получавахте ли от него писма?
— Винаги си пишехме по веднъж в месеца — кимна тя, — понякога и по-често.
— Споменавал ли ви е, че е написал книга, роман? Или че пише?
— Не — тя внезапно се намръщи. — Почакайте за момент, може и да е споменавал. Виждате ли, брат ми винаги е искал да направи нещо значително, но мисля, че освен на мен, не го е казвал на никого. Останах му, след смъртта на родителите само аз, при това по-млада от него. Той беше против брака ми и известно време, след като се омъжих, прекратихме писането си. По-късно отново започнахме да си пишем. Писмата му бяха дълги, по няколко страници. Нима е написал книга?
— Запазихте ли писмата му?
— Да.
— Тук ли са?
— Да. Но мисля, че трябва да ми обясните какво искате.
— Съгласен съм с вас — скръстих ръце и огледах внимателно нейното кръгло, пълно с напрегнато внимание личице. Дъждът вече не ме мокреше и започнаха да ме измъчват съмнения, тъй като бе настъпил най-важният момент, когато трябваше да реша да я излъжа ли, или да кажа истината. Улф ми бе предоставил възможността за избор: „Ще поговориш с нея и ще решиш“. Погледнах я още веднъж в лицето, видях угасналите й очи и внезапно взех решение. Ако направех грешка, щях, вместо със самолет, да се пренеса в Ню Йорк с ритник в задника.
— Слушайте ме внимателно, мисис Потър. Ще ме слушате ли?
— Разбира се.
— Добре. Ето какво ще ви кажа. Казвам се Джордж Томпсън и съм литературен агент. Притежавам екземпляр от ръкопис на роман, който е написан от Байрд Арчър. Имам основание да смятам, че Байрд Арчър е псевдоним, използван от вашия брат. Всъщност не съм уверен, тъй като ми липсват доказателства. Имам основание да смятам, че мога да продам романа на голяма филмова компания за голяма сума пари. Около петдесет хиляди долара. Вие сте единствена наследница на вашия брат. Искам заедно да прегледаме писмата му и да потърсим потвърждение на това, че романът е написан от него. Независимо от това дали ще намерим доказателства или не, аз ще оставя ръкописа в една от местните банки, а вас ще ви помоля да напишете писмо до юридическата кантора, където брат ви е работил. В него трябва да споменете, че имате екземпляр от ръкопис на роман, съчинен от брат ви под псевдонима Байрд Арчър, да споменете заглавието на книгата и факта, че агент на име Томпсън, смята, че може да продаде романа на филмова компания за петдесет хиляди долара. Затова искате да се консултирате с тях, тъй като не знаете как се извършват подобни сделки. Добре е да добавите, че Томпсън е прочел ръкописа, а не вие.
— Но ако вие не можете да го продадете… — тя ме гледаше с широко отворени очи. Все пак тя бе голяма душичка. Перспективата да получи петдесет хиляди долара биха отворили всякакви очи, колкото и честни да са те. — Ако книгата ми принадлежи, защо да не мога да ви кажа просто: „Продайте я?“ — попита тя.
— Виждате ли — упрекнах я, — не сте ме слушали внимателно.
— Как не съм. Аз слушам…
— Не, не сте слушали. Предупредих ви, че това е, което всъщност ще кажем, но то не е истина сто процента. Има нещо вярно, но то е много малко. Аз действително смятам, че брат ви е написал роман под името Байрд Арчър и бих искал да видя дали в писмата си той не споменава за това. Ръкописът обаче не е в мен и надежда да го продам няма. Освен това аз не съм литературен агент и не се казвам Томпсън. Сега…
— Значи всичко е лъжа?
— Не. То щеше да… — Тя се изправи.
— Кой сте вие? Как се казвате?
