— Има ли човек при мисис Потър?
— Да. Мисля, че ви казах. Финч.
— Засега няма да има нови инструкции. Останете там.
— Иска ми се да го натисна с още нещо.
— Нямаш повече козове. Как е рибата?
— Великолепна.
— Така и трябва да бъде. Звъни, ако се наложи.
— Слушам, сър.
Той затвори. Всичко на тоя свят е относително. Ако бях му казал, че Къриган ме е заварил неподготвен, сигурно щеше да ми трие сол на главата. Размишлявайки по този повод, се приближих до прозореца. В това време звънна телефонът. Беше Бурати.
— На летището сме. Той дойде право тук. Казахте, че може да сме близо до него, Затова чух ясно как си поръча билет за първия самолет за Ню Йорк. Оказа се полет на „Трансуърлд сърлайнс“ за пет часа. Взе си билет. Сега е в телефонна будка. Говори с някого. Да летим ли с него до Ню Йорк?
— Не е нужно. Иска ми се да взема със себе си Гибсън, но тук без него трудно ще се оправите. Вземете ми билет за същия полет и ме чакайте на летището. Има шанс, макар и минимален, че може да му хрумне нещо, така че си отваряйте очите.
Затворих и отново набрах Глендейл. Сигурно повече нямаше да се видим с мисис Потър, но поне можеше да си поговоря с нея, нали?
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Някъде под Ню Мексико или Оклахома започнаха да ме обземат съмнения дали постъпих правилно като взех един и същ самолет с Къриган. Спокойно можех да пътувам със следващия. Сега аз бях на пето място, а той зад мен на четиринадесето и колкото и да се мъчех, не можех да заспя. В подобно положение е трудно да се търси логиката. Ако я следваме, едва ли можеше да се допусне, че при пълен с пътници самолет ще мине по пътеката и ще ми забие нож в гърба. Още повече, че се виждаше липсата у мен на чанта или куфарче, където бих могъл да държа ръкописа. Въпреки това сънят не идваше и бях раздразнен от факта, че той е зад гърба ми. Щях да му предложа да си сменим местата, но се отказах. Беше дълга и уморителна нощ.
На летище „Ла Гуардия“, където кацнахме сутринта точно по разписание, той ме изпревари и, като взе чантата си, хукна да търси такси. Аз спокойно изчаках куфара си, но преди това се обадих на Фриц, че ще закусвам след половин час и да е готов с една камара сандвичи. Когато моето такси мина по моста Куинсбъро за първи път от четири дни насам, видях слънцето.
Улф слизаше долу към единадесет, след като бе прекарал времето дотогава в оранжерията, но Фриц ме посрещна така сякаш бях отсъствал цяла вечност. Той отвари широко входната врата, измъкна от ръцете ми куфара, закачи шапката и шлифера на закачалката и ме поведе право към кухнята, където тутакси постави тигана на печката. Аз седях на високо столче и си пийвах портокалов сок, когато чух шума на асансьора и след минута, нарушавайки всички правила, в кухнята се появи Улф. Отнесох се с уважение към жеста и почтително стиснах подадената ми ръка. Разменихме общи приказки и той седна. Кухнята е единственото място на света, където той си позволяваше да седне на стол, макар че задникът му явно не се събираше в него. Заех мястото си на масата и Фриц постави на подгреваемата отдолу чиния първата палачинка.
— Отслабнал е — каза Фриц. Той бе убеден, че без него двамата с Улф ще си умрем гладни само след седмица.
Улф кимна в знак на съгласие и обяви новината.
— Върху сипропедиум минос се появиха две цветчета.
— Това е много хубаво — отвърнах с пълна уста. След като преглътнах, добавих: — сигурно искате да ви разкажа всичко с подробности.
— Яж си закуската.
— Това правя. За разлика от вас, този факт не ми пречи да говоря по работа. Всъщност няма какво повече да добавя към известните ви вече факти, освен това, че долетях на един и същ самолет с Къриган. На летището той се изпари. Доколкото разбирам, вече се готвим за атака.
— Къде? — изръмжа той. — Срещу кого?
— Не знам.
— И аз не знам. Когато мистър Уейлман за първи път се появи тук преди осемнадесет дни, аз направих предположението, че Дайкс е написал този роман и че той и двете жени са убити заради факта, че са знаели за съдържанието му. Също така предположих, че е замесен някой от юридическата кантора. Всичко това се потвърди. Друго засега не ни е известно.
Аз преглътнах още една палачинка.
— Значи моето пътуване до наводнената Калифорния е било напразно?
— В никакъв случай. Накарахме да се размърдат, по-точно да излязат на повърхността. Сега трябва да продължим с нещо ново.
— След закуска? Но аз не съм спал цяла нощ!
— Ще видим. Когато едно събитие тръгне да се развива, то трудно може да бъде спряно — той погледна към стенния си часовник. — Закъснявам. Ще видим. Радвам се, че се върна — Улф стана и напусна кухнята.
Довърших закуската, прегледах сутрешния вестник и се качих в кабинета. Нямаше да се учудя, ако бях заварил купчина неотворена поща, но се виждаше, че в мое отсъствие Улф не се е старал да мисли кой знае колко. Разписките и другите хартии бяха извадени от пликовете и старателно наредени. Настолният календар бе отворен на девети март, т.е. днес. Трогнах се. Прегледах няколко сметки, взех си куфара и се качих в стаята си. Когато съм в нея, винаги включвам телефона, но този път забравих. Отворих куфара, поставих всичко по местата си и в този миг на вратата се появи задъхан Фриц.
— Телефонът — извика той, — мистър Къриган иска да говори с мистър Улф.
— По дяволите! Забравил съм да го включа. Сега ще вдигна.
— На телефона е Арчи Гудуин.
Мислех, че отсреща е мисис Адамс, но се оказа, че е самият Къриган. Той процеди през зъби, че желае да говори с Улф. Отговорих, че до единадесет часа е зает. Тогава той каза, че биха искали да се видят с него. Попитах кой по-точно.
— Аз и моите съдружници.
— В единадесет ще ви бъде ли удобно? Или в единадесет и половина?
— В единадесет. Ще се постараем да бъдем точни. Преди да приключа с бръсненето, позвъних на Улф по вътрешния телефон:
— Бяхте прав. Когато събитията тръгнат да се развиват, те трудно могат да бъдат спрени. Шефовете на кантората ще бъдат при нас в единадесет.
— Виждаш ли. Даже не трябва да измисляме нови неща.
— Часът бе десет и половина и аз се залових с мои си работи. Умея да се обличам бързо, но не обичам да ме принуждават да го правя. Когато слязох долу, бях готов на всичко, включително и за неколкочасов сън. Но явно бе, че за последното ще трябва да почакам.
Те закъсняха с десетина минути и затова Улф ги изпревари в приемната. Преди да започне разговорът, забелязах една интересна подробност. Ако помните, точно срещу Улф, зад бюрото, има червено кожено кресло. Това е най-удобното място за посетителя, но когато идва група от няколко души, в него сяда най- старшият от тях. Когато нашите посетители бяха тук миналия път, в него седеше Къриган. Сега обаче там се настани белокосият, безспирно мигащ Бригс — чичото на Хелън Трой. Освен мен никой не обърна внимание на това, което бе многозначително. Когато всички седнаха, най-близо до мен се оказа Емет Фелпс, шестфутовата ходеща енциклопедия. След него седеше Къриган, после сънливецът Кастин — наследник на О’Мелли в съда, и накрая лишеният от права О’Мелли със застинала на устните горчива усмивка.
Улф изгледа поред всички. Първо от ляво на дясно, после по обратния ред.
— И така, господа?
Трима взеха едновременно думата.
