После се обърна и излезе от стаята.
Без да бързам, се доближих да вратата и, стоейки на прага, ги наблюдавах как си обличат палтата. С удоволствие бих им държал вратата, но Фелпс го направи. Той държа отворена вратата, докато всички излязоха, после я затвори след себе си. Тъй като той доста силно я захлопва, не се съмнявах, че тя е затворена добре, затова се върнах и заех мястото си на стола, като си позволих да се прозина. Улф седеше на креслото със затворени очи.
— Предвижда ли се някакво движение или е настъпило време за размисъл? — попитах аз.
Мълчание. Прозинах се още веднъж.
— Понякога — забелязах аз — попадате точно в десятката и казвате истината. Както например думите ви, че трябва да се убедите в нещо, преди да пристъпите към действие. Можеше да се измисли и нещо по- добро. Например, че Фелпс, като голям любител на литературата и учен, може да ги е очистил, защото романът е бил толкова лошо написан, че не е могъл да го понесе.
Нито звук в отговор. Аз изведнъж експлодирах. Скочих на крака и закрещях:
— Заемете се със случая, дявол го взел! Измислете нещо! Направете нещо!
— А пък аз казах, че се радвам на твоето завръщане — без да отвори очи, произнесе той.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Не бих искал отново да преживея подобен ден, макар да знаех, че той все някога ще свърши. Като за начало Улф беше съвършено непоносим. Като обядвахме, той се настани с книга в ръка и колкото и да правех опити за разговор, нищо не се получаваше. После позвъни Сол Панцер и Улф нареди да не слушам разговора им. Вече започнах да подозирам, че е поръчал на Сол да следи някого, тъй като в сейфа липсваха около триста долара. Винаги ми е било обидно, когато не ме е уведомявал за поставени на колегите задачи, но сега бе по-зле, защото нямаше с кого да разменя две приказки. Трябваше да гледам в тавана и да се прозявам.
Справедливо бе да се каже, че аз се държах още по-лошо. Вече два пъти ми нареди да лягам да спя, но се правех оглушки. Исках да съм на линия, когато звънне телефонът. Исках да съм буден, когато се появи някой, например мисис Адамс, и направи признания за трите убийства. Не исках да попълвам чекове, да регистрирам ръста и цъфтежа на орхидеите, или да преглеждам каталози. Задачата ми бе да не заспя, което стана още по-трудно когато Улф се качи в четири часа в оранжерията. През следващите два часа ми дойде на ум само едно добра идея: да позвъня на мисис Потър и да й кажа, че съм пристигнал благополучно. После се отказах, защото можеше да ми стане навик. Само с помощта на пакетчето дъвка се поддържах да не заспя.
Точно преди вечеря отново позвъни Сол и ми бе наредено да не вдигам допълнителната слушалка. На края на разговора Улф само изсумтя и това бе всичко. След вечеря ми нареди да лягам, но аз се заинатих и излязох на разходка. Влязох в едно кино и се канех да положа глава върху мекото рамо на хубавата ми съседка, когато се опомних, скочих и побягнах към къщи. Минаваше десет.
Улф седеше зад бюрото и преглеждаше записките си за състоянието на орхидеите, които бяха набъбнали по време на отсъствието ми.
— Има ли новини? — Не.
Аз се предадох.
— Май ще отида да си легна, — заключих сейфа. — Дръпнал съм резето на входната врата и съм заключил задния вход. Лека нощ!
— Лека нощ.
В този момент зазвъня телефонът. Вдигнах слушалката.
— Офисът на Ниро Улф. На телефона е Арчи Гудуин.
— Нужен ми е Ниро Улф.
— Кой го търси?
— Джеймс Къриган.
Сложих ръка на слушалката и съобщих на Улф:
— Къриган. Гласът му е пресипнал, но явно е разтревожен. Ще разговаряте ли с него?
Шефът взе слушалката. Аз също останах на линия.
— На телефона е Улф. Слушам ви, мистър Къриган.
— Изпратих ви писмо. Тъй като вие сте виновен за всичко, смятам че трябва да чуете какво ще стане след малко. Слушате ли? Един момент.
— Да, но…
— Чуйте.
Имах чувството, че тъпанчето ми експлодира. Някакво съчетание на силен вик и трясък. Инстинктивно отдалечих слушалката, но отново я долепих до ухото си. Чух някакъв трудно различим шум, после нещо падна. Настъпи тишина.
— Ало! Ало! — завиках в слушалката.
Пълно мълчание. Оставих слушалката и се обърнах. Улф ме гледаше намръщено.
— Е, какво стана?
— Мога да ви попитам същото. Откъде да знам? Може би се застреля.
— Откъде се обади?
— Откъде да знам. Да не съм го организирал аз.
— Там се чуваше радио.
— Чух. „Животът на Райли“ — програмата на ВНВС. — Той остави най-после слушалката и ме погледна отново.
— Това е някакъв абсурд. Не мога да повярвам. Свържи ме с Креймър.
Набрах номера. Потърсих Креймър, но той не се оказа в участъка. Стебинс също отсъстваше. Потърсих сержант Орбах и предадох слушалката на Улф.
— Мистър Орбах, на телефона е Ниро Улф. Запознати ли сте със случая Дайкс — Уейлман — Абрамс?
— Да.
— Познавате ли човек на име Къриган?
— Чувал съм това име.
— Току-що някой ми се обади по телефона. Представи се като Къриган, но гласът бе дрезгав и развълнуван, така че не мога да твърдя, че е бил той. Каза… по-добре си запишете…
— Момент, да взема писалка. Слушам ви.
— Каза, че се обажда Къриган и след това — цитирам: „Тъй като вие сте виновен за всичко, смятам, че трябва да чуете какво ще стане след малко“. Край на цитата. Веднага след това се чу трясък, приличащ на изстрел, някакви други звуци и накрая тишина. Чуваше се само радиото. Това е всичко.
— Каза ли откъде се обажда?
— Казах ви всичко, което съм чул. Не знам нищо повече.
— Къде сте сега?
— Вкъщи.
— Там ли ще бъдете? — Да.
— Разбрано — той затвори. Ние също.
— Паметта ви изневерява — казах. — Доколкото си спомням, той каза, че е изпратил писмо.
— Предпочитам да чета пощата си сам. Къде живее мистър Къриган?
Взех телефонния справочник на Манхатън и открих адреса. После погледнах в архива за повече сигурност.
— Къриган живее на тридесет и шеста източна улица, номер 145. Фелпс е на западната страна на централен парк, 317. Кастин е на парк авеню, 165, Бригс — в Лачмънт, а О’Мелли — на Източна осемдесет и осма, 202.
Върнах обратно папката и заключих шкафа.
— Мога ли да си легна?
— Не.
