— Така си и знаех. Да седя и да чакам, така ли? Дори да открият мъртвец до сутринта, няма да се обадят. С такси ще се стигне до Къриган за пет минути и ще струва петдесет цента, включително с бакшиша. Ако няма никой, се връщам обратно. Да тръгвам ли?
— Да.
Слязох долу, взех си шапката и шлифера и пеш извървях разстоянието до пресечката на Тридесет и шеста и Лесингтън авеню. На Десето авеню спрях такси и дадох адреса на шофьора.
Срещу сградата с номер 145 на Източната тридесет и шеста улица бе спряла кола с радиотелефон. Вътре нямаше никой. Влязох във входа. В списъка на живущите Къриган бе пети по ред. Изглежда, някога този дом бе принадлежал на едно семейство, но после са го били направили с няколко апартамента и асансьор, но без обслужващ персонал. Самият асансьор бе на партера. Отнякъде се чуваха гласове. Влязох, натиснах бутона за петия етаж и тръгнах нагоре. На площадката имаше само една врата и пред нея стоеше полицай.
— Кой сте вие? — доста неприветливо ме посрещна той.
— Казвам се Арчи Гудуин и работя за Ниро Улф.
— Какво искате?
— Искам да си легна да спя. Но първо трябва да се убедя дали някой не си е направил шега с нас. Съобщихме за случая в полицията. Според човека, който се обади и ни каза да слушаме, бе решил да се застреля. Вярно е, че се чу изстрел или нещо подобно, но тъй като не постави слушалката обратно и се чуваше само тишина, позвънихме в полицията. Не сме сигурни дали оттук бе повикването, затова дойдох да се уверя.
— Защо сте сигурен, че е било изстрел?
— Защото има отношение към случай, който сега разследваме. И момчетата не се шегуват. Някой път са ни приятели, някой път — врагове. Вашият колега вътре ли е?
— Не. Вратата е заключена. Отиде да търси портиера.
— Може ли да сложа ухо на вратата? — Защо?
— Да послушам радио.
— Аз не ви познавам. Казват, че сте голям шегаджия. Сега какво, да се смея ли?
— Не. Не ми е до шеги. Много ми се иска да спя. По телефона се чуваше радио и искам да проверя, ако не възразявате.
— Само не пипайте дръжката на вратата.
— Ще се постарая.
Той се отмести и аз сложих ухо на вратата. Достатъчни ми бяха няколко секунди. Докато слушах, асансьорът тръгна надолу. Изправих се.
— Тук е. Предаването е на Бил Стърн ВНВС.
— Чухте Бил Стърн по телефона?
— Не. Но предаването бе на ВНВС — „Животът на Райли“. А в десет и тридесет в ефир излиза Бил Стърн.
— Юначаги са „Янките“, нали?
Честно да си кажа, аз съм привърженик на „Джайнтс“, но трябваше да вляза в апартамента и затова се показах дипломат.
— А как иначе! — потвърдих аз. — Надявам се, че Ментъл ще им даде да се разберат.
Той също се надяваше, но не бе сигурен. Според мнението му тези вундеркиндчета невинаги бяха достойни за легендите, които се носеха за тях. Той имаше и други предположения, които се канеше да сподели, но за мое щастие асансьорът спря на етажа и от него излязоха двама. Единият бе полицай, а другият — нисък шишко с остатъци от зъби в устата и старо палто, наметнато вместо халат. Полицаят се изненада, като ме видя, и веднага попита:
— Този кой е? От отдела ли е?
— Не. Това е Арчи Гудуин от Ниро Улф.
— А, той ли е? Откъде пък той се появи?
— После ще разговаряме за това. Дайте ключа. Портиерът не възрази и се отстрани от вратата. По- старшият от полицаите хвана дръжката с носна кърпичка и завъртя ключа. За малко да прихна. Вместо това си вмъкнах след тях в апартамента. Намирахме се в тясно антре, от което водеха три врати. Дясната се открехна и единият полицай тръгна към нея. Направи две крачки и внезапно се спря като закован. За малко да го съборя, като се блъснах в гърба му.
Намирахме се в доста широка гостна, предназначена за обитаване от мъж и обзаведена за целта. Разбрах го само от един поглед. Подробностите щях да оставя за после. На масата в далечния край на помещението стоеше телефон, чиято слушалка висеше на шнура си. На пода недалеч от слушалката се виждаше главата на Джеймс Къриган. Краката му сочеха към прозореца, а на два фута от бедрото му се търкаляше револвер, според мен „Марли“ тридесет и втори калибър. Светлините бяха запалени. Радиото на масата предаваше баскетболния мач между „Янките“ и „Джайънтс“ с коментара на Бил Стърн. От дясната страна на главата, близо до слепоочието на Къриган, тъмнееше петно, което отдалеч изглеждаше черно.
Единият от полицаите клекна до тялото. След десетина секунди се изправи и каза:
— Умрял е малко преди да дойдем — гласът му трепереше, но той бързо се овладя. — Този телефон няма да се ползва. Слез долу и се обади по радиостанцията. Само не тичай, че може да си строшиш врата.
По-младият полицай излезе бързо.
— Виждате ли го оттам, Гудуин? — вече с по-твърд глас ме попита старшият. — Елате по-близо, но не пипайте нищо с ръце.
Аз се приближих.
— Това е той. Джеймс А. Къриган. Той се обади по телефона.
— Значи вие чухте как се стреля?
— Може би — бях сложил едната си ръка на гърлото, а другата на стомаха. — Не съм спал цяла нощ и не се чувствам добре. Ще отида до банята.
— Само не пипайте нищо:
— Няма.
Нямаше да успея да се измъкна, ако не беше радиото. Звуците му заглушиха моите стъпки, когато се измъкнах от апартамента и се спуснах по стълбите. Слязох набързо до първия етаж, после се ослушах и се измъкнах през изхода. На пътя си срещнах само уплашената физиономия на портиера, който не промълви нито дума, като ме видя. На улицата веднага завих наляво, преминах няколко пресечки до Лесингтън авеню и спрях такси. Седем минути по-късно слязох пред входа на нашата къща.
Влизайки в кабинета, неволно се усмихнах. Книгата, която четеше Улф преди моето излизане, лежеше на масата, а той се занимаваше с някакви инструкции за орхидеи. Да умреш от смях! Явно е четял книгата, но като ме е чул да влизам, я е оставил и се е заел с орхидеите, за да ми покаже колко му е трудно, защото не съм нанесъл навреме сведенията за въпросните орхидеи в постоянните регистрационни талони. Изглеждаше по детски наивно, затова не можах да сдържа усмивката си.
— Разрешете да ви обезпокоя — казах почтително аз. Той вдигна глава.
— Тъй като толкова бързо се върна, предполагам, че нищо интересно не се е случило?
— Предположението ви не е съвсем точно. Побързах да се върна, защото там всеки момент щеше да нахлуе цял отряд специалисти и аз да трябва да прекарам пялата нощ с тях. Видях Къриган. Куршумът е пронизал слепоочието.
Той изтърва листчетата.
— Разкажи всичко подробно.
Описах всичко, което видях и чух, включително мислите на полицая относно „Янките“. В началото на разказа ми шефът се мръщеше едва доловимо, но накрая бе като градоносен облак. Зададе ми няколко въпроса, после замълча, почуквайки с показалеца по подлакътника на креслото и изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, изтърси:
— Този човек простодушен ли беше?
— Кой, полицаят ли?
