от Дайкс) и аз, след като съм узнал, съм изпратил до съда анонимно писмо. После О’Мелли е бил лишен от практика. Края Дайкс бе съчинил посвоему. В романа О’Мелли се пропива и завършва живата си в отделението за алкохолици в клиниката Белвю. Когато аз съм го посетил преди смъртта му, той ме бил посочил и крещял: «Не се надявайте…»В това отношение романът бе пълен абсурд. Предполагаше се, че той е узнал кой го е издал, но не се описваше откъде е получил информация за това.
Отнесох романа вкъщи. След като се бях натъкнал случайно на него и го бях прочел, каква бе гаранцията, че някой друг няма да го намери. След като се прибрах, дълго се мъчих да заспя, но после станах, облякох се, взех такси и тръгнах към Съливан стрийт, където живееше Дайкс. Вдигнах го от леглото и му казах, че съм намерил романа и съм го прочел. Тъй като бях развълнуван, извърших ужасна грешка. Попитах го откъде знае, че съм написал доноса срещу О’Мелли. Трябваше да се сетя, че това е измислица, но не го направих.
Това, естествено, нямаше значение. Той наистина знаеше.
Бях съчинил писмото вкъщи, където и сега пиша тези редове. От предпазливост бях напечатал доноса на машина в «Клуба на пътешествениците». Шансът да ме открият бе едно на милион, но и той се оказа достатъчен. Във връзка с факта, че нашата кантора се бе наела със защитата на О’Мелли, ни бяха предоставени всички веществени доказателства, включително и анонимното писмо. Дайкс доста добре владееше ориентацията в документите и съгласно установената практика бе обработил и анонимката. Беше забелязал, че буквата «т» се различава от останалите и е наклонена вляво. Този недостатък бе открил и при други документи. Бе го открил в паметната бележка, която бе адресирана до него и написана преди два месеца на пишещата машина в «Клуба на пътешествениците» от мен. Бях забравил за това, но и да бях си спомнил, нямаше да му отдам необходимото внимание. Дайкс се бе вкопчил в този на пръв поглед нещо неозначаващ факт и с лупа бе сравнил двата документа. Бил твърдо убеден, че двата документа са написани на една и съща машина. Не че имаше някакво значение, но за него това е било достатъчно.
фактът, че съм намерил и прочел ръкописа, го разтърси здраво. Той ми се кълнеше, че не е имал намерение да ме издава и аз му повярвах. Аз го упрекнах, че може би е споделил това с други лица, но той се закле, че не го е направил. Според думите му ръкописът, открит от мен, е втори екземпляр от романа, върнат му от издателството «Шол и Хан», където го бил предложил. Стенографският запис и напечатаният екземпляр от романа, направени от някаква машинописка, също бяха у него. Той ми ги даде и аз ги унищожих. След два дни прочетох ръкописа, който бе у мен отново и унищожих и него.
Мислех, че опасността е отминала. Нищо престъпно не бях извършил, но ако се разбереше, че съм написал анонимен донос против съдружника си, репутацията и кариерата ми щяха да рухнат. Не ставаше дума за О’Мелли, а за сегашните ми партньори и много други хора, с които съм свързан. Щях да бъда свършен човек. Засега се чувствах вън от опасността. Ако Дайкс не лъжеше, а аз бях уверен, че той казва истината, всички екземпляри на ръкописа бяха унищожени. Той ми даде дума, че няма да каже никому нищо, но аз се надявах повече на това, че той самият е заинтересуван да си държи езика зад зъбите. Неговото собствено благополучие зависеше от това на кантората. С рухването на едното щеше да загине и другото.
Няколко пъти посещавах Дайкс по вечерно време и веднъж направих глупава и необмислена постъпка, макар че тогава не осъзнавах това. Всъщност греша — случката стана не у тях, а в офиса ни в работно време. Бях извадил молбата на Дайкс за напускане и я бях сложил на бюрото си. Доколкото си спомням, попитах го без всякакъв повод от Шекспир ли е взел заглавието на романа. Не, каза ми той. Взето е от третата строфа на псалм 145 и аз написах на ъгъла на молбата му Пс. 145–3.“
Телефонът иззвъня, но аз го вдигнах едва след като довърших докрай четенето на последните изречения. Беше Луис Кастин. Гласът му звучеше бодро, значи си беше отспал през нощта. Искаше да говори с Улф. Само след единадесет — отвърнах му аз.
— Може ли да предам съобщението на вас? — попита той.
— Разбира се, нали живея тук.
— Аз и моите компаньони сме се събрали на съвещание, затова не говоря само от мое име. Намираме се в офиса ни. Предайте на Улф, че бих искал да се срещна с него колкото може по-скоро. Предайте му, че самоубийството на нашия старши съдружник нанесе непоправима загуба на кантората ни. Ако бъде установено, че Улф преднамерено или умишлено го е подтикнал към този акт, ще се постараем той да понесе за това пълна отговорност. Можете ли да му предадете?
— Това ще му развали настроението за днес.
— Искрено се надявам Улф да прекара дните от остатъка на живота си в развалено настроение.
Кастин рязко затвори. Щях да продължа с писмото, но после размислих и позвъних по вътрешния телефон в оранжерията. Улф се обади. Аз му предадох току-що състоялия се разговор.
— Пфу! — изръмжа той и затвори.
Аз отново се захванах с писмото на Къриган.
„Бях убеден, че нищо не може да ми се случи, но въпреки това не бях на себе си. В края на декември ме очакваше неприятна изненада. В един прекрасен ден в кабинета ми се яви Дайкс и поиска увеличение на заплатата с петдесет процента. Надявал се да си повиши доходите от продажбата на романа, но тъй като се наложило да се откаже от него смята, че е справедливо да му се повиши заплатата. Веднага разбрах нещо, което трябваше да е ясно от самото начало. Дълго време, ако не цял живот, щях да бъда шантажиран и че неговият апетит щеше да расте според желанията му. Бях обхванат от паника, но съумях да я прикрия и му казах, че това трябва да се обсъди с останалите съдружници. Помолих го да дойде у нас на следващата вечер, събота, 30 декември, за да поговорим.
Още преди той да се появи у дома, бях взел решение да го убия. Това не се оказа особено трудно, тъй като той не очакваше подобно развитие на нещата и бдителността му бе притъпена. Когато се настани в креслото, минах отзад и го ударих по главата с тежкото преспапие. Той се повали без звук и аз го ударих още веднъж. През следващите четири часа, докато чаках движението по улиците да намалее, се наложи да го удрям още четири пъти. През това време докарах колата си пред входа. Когато настъпи подходящият момент, го свалих долу и го поставих в колата, без някой да ме види. Отидох до северната част на града при пристана на Ийст ривър, в района на Деветдесета улица, и там хвърлих трупа във водата. Сигурно не съм бил толкова спокоен, защото бях убеден, че той е мъртъв. Едва когато прочетох след два дни във вестниците, че е намерен труп в реката, разбрах, че макари в безсъзнание той е бил жив, когато съм го хвърлил във водата.
Беше два часа през нощта, но аз трябваше да свърша още нещо. Слязох към Съливан стрийт до жилището на Дайкс, където влязох с ключа, който бях взел от джоба му. С голи ръце жилището му можеше да бъде обискирано за не повече от час, но аз бях с ръкавици и това ми отне почти три часа. Намерих три документа, които си заслужаваха загубеното време. Двата бяха разписки, написани от Рейчъл Абрамс за получени пари след напечатването на романа на машина, а третият бе писмо, адресирано до Байрд Арчър — до поискване в пощенския клон на Клийтън стейшън. То бе написано на бланка на издателството «Шол и Хан» и подписано от Джоан Уейлман. Споменах, че обискирах щателно жилището на Дайкс, но на лавиците имаше много книги и аз не ги прелистих, тъй като времето нямаше да ми стигне. Ако го бях направил, щях да намеря списъка с псевдонимите, където той си е избрал името Байрд Арчър и вие никога нямаше да го видите, а аз нямаше да пиша това писмо.
Повече от седмица не предприех нищо по отношение на двете жени, но после започнах да се безпокоя. Едната беше прочела ръкописа, а другата го бе напечатала. Съдът над О’Мелли и съдебния заседател бяха отразени в пресата едва преди година.
Какво щеше да стане, ако едната от тях или двете забележеха сходството между романа и измислените събития в романа на Дайкс и действителността. Ами ако те споделяха това с някого или вече го бяха направили? Естествено, те бяха далеч по-малко опасност от Дайкс, но тя не трябваше да се пренебрегва.
Все по-често мислех над това и накрая реших да действам. На тридесет и първи януари позвъних в издателството на Джоан Уейлман. Представих се с името Байрд Арчър и предложих да заплатя за съветите и помощта от нейна страна при новата редакция на романа. Предложих да се срещнем в петък вечерта в пет и половина. Срещнахме се в хотел «Чърчил», почерпихме се и разговаряхме. Тя се оказа симпатична и
