като вие сте причината да се убия. Накрая отново ме интересуваше какви са мотивите за моите постъпки, какво ме накара да напиша това писмо и защо да го изпратя точно на вас, а не на някой друг? Но ако започнех да разсъждавам, сигурно никога нямаше да завърша писането. Ако все пак ви го изпратя, то знайте, че не се опитвам да ви диктувам какво да правите с него, тъй като вие — разбирам това — ще постъпите както сметнете за нужно. Същото правя и аз постъпвам така, както е нужно.“
Това е краят на писмото, написано от Къриган. Събрах страниците, сложих ги в плика и бавно се изкачих до оранжерията. Улф бе там облечен в новата си жълта риза. Разглеждаше извадени от саксиите корени на няколко дендробии.
— Трябва да го прочетете — протегнах плика към него.
— Като сляза долу.
— В единадесет часа ще дойде Креймър. Ако четете писмото пред него, ще го ядосате. Ако говорите с него, без да сте чели писмото, предпочитам да не присъствам.
— За какво става дума в писмото?
— Признава изцяло доноса срещу О’Мелли и трите убийства. Описва всички подробности.
— Добре. Само ще си измия ръцете.
Той се приближи до умивалника и пусна водата.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
Това — каза Улф на инспектор Креймър, — е съвършено правилно не само по същество, но и по начин на изразяване.
Той държеше в ръка записа на разговора на сержант Орбах с него, когато ние съобщихме за разговора ни по телефона с Къриган точно преди да се застреля.
— Сигурно вие сте държали допълнителната слушалка, а, Гудуин? — Креймър ме погледна. — И също сте чули думите на Къриган?
Кимнах с глава, станах, взех листа от Улф, прочетох написаното и му го върнах.
— Всичко е съвсем точно. Това бяха думите му.
— Искам вие двамата да го потвърдите писмено.
— С удоволствие — съгласи се Улф.
Креймър се бе настанил в червеното кожено кресло удобно, сякаш имаше намерение да прекара в него целия ден.
— Освен това — тонът му бе почти дружелюбен, — желателно е Гудуин да напише отчет за пътуването си до Калифорния. Но преди това искам да го чуя лично от него.
— Не — твърдо каза Улф.
— Защо не?
— Въпрос на принцип. Придобихте лошия навик да заповядате, а не да молите. Това не ми харесва.
— Според мен неговите действия в Калифорния са причина за това самоубийство.
— Докажете го.
— Как ли пък не! — изръмжа Креймър. — Добре, моля не от свое име, а от името на Нюйоркската полиция.
— Това е нещо друго. След като открихме направената от ръката на Къриган бележка върху молбата на Дайкс, вие и неговите съдружници я обявихте за мистификация. Сметнах, че ще е справедливо да си изравним сметките и наистина прибягнах до такъв метод. Искаше ми се…
— Значи продължавате да настоявате, че написаното е дело на Къриган?
— Не. Никога не съм твърдял това. Само отхвърлих обвинението, че е направено от мистър Гудуин или от мен. Реших да докажа, че в тази кантора някой има непосредствено отношение към ръкописа на Байрд и следователно към убийствата. По-нататък разказвай ти, Арчи.
— Ясно, сър. Както пред изповедник. — Да.
Ако бяхме сами с Креймър и той поискаше да разкажа пред него всичко като пред изповедник, доста щях да се забавлявам, но предвид сегашните обстоятелства реших да се въздържа от шеги. Разказах му всичко съвсем съвестно, започвайки от пристигането ми в „Ривиера“ и завършвайки с последния поглед, който хвърлих на Къриган на летище „Ла Гуардия“, когато тичаше за такси. След като завърших, той ми зададе няколко въпроса, на които получи ясен и точен отговор.
Креймър дъвчеше края на незапалената си пура.
— Сумирайки всичко това, вие сте вървели в заблуждение…
— Позволете — намеси се Улф. — След като чухте, което ни е известно, чуйте и останалото. Вчера сутринта не бяха минали и три часа от пристигането на Къриган и те, петимата, се появиха тук. Поискаха да им преразкажа съдържанието на ръкописа, но аз отказах. Принуден бях да откажа, тъй като понятие нямам от този роман. В замяна на това им казах, че още не съм готов и са ми нужни някои уточнения, преди да пристъпя към действие. Дадох им да разберат, че моето разследване още не е завършено.
— Значи сте го измамили и в резултат той се самоуби.
— Нима? Кой ви е казал, че се е самоубил?
— Нима не е така, дявол да го вземе!
— Не знам. Вие бяхте в апартамента му, не аз. До какъв извод стигнахте?
Креймър се почеса зад ухото.
— Всичко говори за самоубийство. Револверът е негов. Изстрелът е направен от близко разстояние. Отпечатъците от пръстите са доста неясни. Съдебният лекар каза, че смъртта е настъпила преди около час. Засега нямаме основание да смятаме, че в апартамента е имало някой друг. Има рана на главата от удар, но тя най-вероятно е от падането и удрянето в ъгъла на масата.
— Достатъчно ми е вашето твърдение. Вие сте спец в тези работи — махна с ръка Улф. — Въпреки това следствието продължава, нали?
— Във всеки случай не е завършило. Затова съм тук. Преди малко казах, че вие сте го принудили да се самоубие с измама и е възможно същото да чувате още много пъти, но сега ми се иска да чуя нещо повече от казаното досега. Ако това е самоубийство, защо е станало? Защото според него сте научили съдържанието на ръкописа? Защото според него сте били на път да го разкриете? По какъв начин? С убийство? Искам да знам повече. Няма да се тръгна, докато не разбера.
— Добре — стисна устни Улф и извади навън едно от чекмеджетата си. — Това го получих по пощата тази сутрин. — Той извади оттам дебел плик. Може би то ще ви даде отговор на всички въпроси.
Инспекторът стана, взе плика и отново седна на мястото си. Огледа плика от всички страни, сетне извади листовете и се зачете. Като прегледа няколко изречения, погледна към Улф, изръмжа и продължи по-нататък. Като свърши с прочита на първа страница, той я постави под последната и попита:
— Значи потвърждавате, че това писмо е дошло днес сутринта?
— Да, сър.
По-нататък той мълчаливо дочете писмото, без да задава никакви въпроси. Улф се бе облегнал назад и бе затворил очи. Моите очи обаче бяха широко отворени. Не ги свалях от лицето на Креймър, но той бе увлечен от четенето и изразът му не се променяше. Като привърши с четенето, се върна на третата или четвъртата страница, отново прочете нещо и после погледна към Улф.
— Вие сте го получили преди три часа, нали така?
— За какво става дума? — отвори очи Улф.
— Получили сте писмото преди три часа. Вие имате телефона ми. Сержант Стебинс е разговарял с Гудуин в девет часа. Гудуин нищо не му е казал.
— Тогава не бях чел писмото — обясних аз. — Току-що го бяха донесли.
— Знаете номера на телефона ми.
— Достатъчно! — разсърди се Улф. — За какво е този разговор? Да не би да съм скрил или унищожил писмото?
— Не — зашумоля със страниците Креймър. — Какви доказателства имате, че Къриган не го е писал под ваша диктовка?
— Никакви — Улф се изправи: — Мистър Креймър, мисля, че е време да си тръгвате. Ако смятате, че съм
