приятна жена и аз вече се чудех как ще й причиня зло, когато изведнъж тя каза, че събитията в романа удивително напомнят реални, случили се преди година в Ню Йорк. Каза, че не си спомня фамилията на лишения от практика адвокат, нарече го O’Mapa или нещо подобно. Попита ме дали си спомням.
Отговорих че не си спомням за подобни събития. Обясних, че все пак романът ми е близко до действителността, така че подобни съвпадения са възможни. Тя каза, че доколкото си спомня, във вестниците не е било написано, че O’Mapa е бил предаден от един от съдружниците си и би било интересно да се разбере дали моето подсъзнание е повторило написаното във вестниците и по интуиция съм проникнал в същността на събитията. Това ми бе повече от достатъчно.
Докато вечеряхме, се опитах да я уговоря да отидем до нас в Бронкс, за да погледнем още веднъж ръкописа. Преживях неприятен момент, когато ме попита защо, след като живея в Бронкс, съм дал пощенски клон на Клинтън Стейшън, но бързо намерих отговор, който я задоволи. Каза ми, че ще дойде за ръкописа, но до апартамента няма да се качва. Бе неприятен фактът, че срещата ни бе на токова оживено място, но тъй като нито аз, нито тя видяхме някакви познати, реших да осъществя замисъла си.
Докарах колата пред хотела и тя се качи вътре. Тръгнахме към Вашингтон Хайтс. В една странична улица всичко се оказа далеч по-просто отколкото с Дайкс. Казах, че стъклото се е изпотило и посегнах уж за носната си кърпа, а измъкнах предварително приготвения гаечен ключ, с който я ударих по главата. Тя не произнесе нито звук. Още веднъж се наложи да я ударя, когато по едно време се размърда.
В парка влязох в глуха и безлюдна алея, но тъй като бе едва десет вечерта, се уплаших, че за беля може да се появи случаен минувач, затова напуснах парка и още два часа обикалях из града. Накрая се върнах в същата тази пуста алея. Сега рискът бе минимален и трябваше да го поема. Измъкнах я от колата и я оставих близко до банкета. После минах през нея. Напуснах веднага местопрестъплението и се отправих на запад. След като се отдалечих достатъчно, спрях да огледам колата за следи от кръв. Всичко бе чисто, тъй като аз минах през нея съвсем бавно.“
Оставих писмото настрана и погледнах часовника. Вече бе 9.35. В Претория щата Илинойс бе един час назад и по всяка вероятност мистър Уейлман вече бе на работното си място. Поръчах разговор и скоро той се свърза с мен.
— Мистър Уейлман, на телефона е Арчи Гудуин. Бях ви обещал да позвъня, ако нещо се проясни. Старшият съдружник на адвокатската кантора Къриган е намерен мъртъв вчера. Открит е на пода в собствения си апартамент с дупка в главата и револвер до него. Аз…
— Какво, да не се е застрелял?
— Не знам. Мисля, че да. Бих казал, че картината се прояснява, но последната дума ще има мистър Улф. Звъня ви, защото ви обещах. Според информацията, която имам, нещата тепърва ще се изясняват. Мистър Улф е зает в момента.
— Благодаря ви, мистър Гудуин. Много ви благодаря, летя до Чикаго, а оттам ще дойда при вас. Като пристигна, ще ви се обадя.
— Разбрах ви — затворих и продължих да чета.
„Жив остана само един човек, който да е в течение на съдържанието на романа — Рейчъл Абрамс. Логиката ми подсказа как да постъпя.
Преди три месеца нито за миг не бих допуснал, че в мен живее потенциален убиец. Мислех, че познавам себе си, както и болшинството от хората. Разбирам, че за оправдание на стореното с О’Мелли има известен елемент софистика, но без този интелектуален източник нито един човек не може да запази чувството си за достойнство. Явно бе, че след хвърлянето на тялото на Дайкс във водата, бях станал съвършено друг човек. Тогава не го знаех, но сега съм уверен. Промяната бе станала не толкова в мислите ми, колкото в душата ми. Ако процесът на подсъзнанието може въобще да бъде изразен с рационални термини, то това, което ставаше в душата ми, можеше да се разпредели между няколко констатации: а) Аз хладнокръвно убих човек, б) Не съм по-малко порядъчен и хуманен от всички останали хора и в никакъв случай не съм зъл или извратен и затова: в) Традиционното възприемане на акта на извършването на убийството няма законна сила и не е безнравствено.
Нямах право да си позволя чувството на отвращение във връзка с ликвидацията на Джоан Дайкс, поне такова, че да спре по-нататъшните ми действия. Ако се приеме, че смъртта й е морално неприемлива, то как да се оправдае убийството на Дайкс? След смъртта на Джоан Уейлман аз престанах да се съмнявам. Сега, при наличието на мотив, бях способен да убия неограничено количество хора, без да изпитам и най-малко угризение на съвестта.
Когато замислях разправата с Рейчъл Абрамс, мислех само дали тя е необходима и мога ли да я осъществя, без да поемам излишен риск. Реших, че е необходима, а за риска се оставих на обстоятелствата. Но не можех да използвам същия подход, както при Джоан Уейлман, тъй като тя познаваше Дайкс като Байрд Арчър. Планът ми се оказа толкова прост, че не можеше да се нарече план. В един прекрасен, но дъждовен ден, аз се появих без покана в бюрото й. Ако тя не бе сама, или се беше появило някакво друго обстоятелство, то аз просто щях да си тръгна. Оказа се, че целият й офис се състоеше само от една стая, в която тя бе сама. Казах й, че ми е необходимо да препечатам нещо и я хванах за гърлото. Като изпадна в безсъзнание, отворих прозореца и я изхвърлих навън. За съжаление нямах време да търся дали при нея е запазен още един екземпляр от ръкописа на Дайкс. Измъкнах се от стаята и слязох на по-долния етаж, където влязох в асансьора. Когато излязох от сградата, тялото й лежеше на тротоара, а около него се събираше тълпа. След три дни, когато ви посетих с партньорите си, разбрах, че с мистър Гудуин сме се разминали за две минути. Значи късметът ми работи, реших аз, въпреки, че мистър Гудуин откри името на Байрд Арчър в бележника й. Ако я беше заварил жива, щеше да узнае съдържанието на ръкописа.
Когато за първи път дойдохме при вас преди девет дни, инстинктивно усетих, че ме грози опасност, но бях сигурен, че ще съумея да я предотвратя. Бяхте научили за Байрд Арчър и ръкописа, бяхте свързали събитията с нашата кантора, но това бе всичко. Забелязахте бележката Пс 145–3, направена от мен върху молбата на Дайкс за оставка, и правилно я разшифровахте, но това с нищо не ме заплашваше. Всеки би могъл да подправи почерка ми и аз, и съдружниците ми с лекота убедиха полицията, че вие сте го направили, за да ни измамите.
Когато в сряда получихме писмото на мисис Потър, дори за миг не подозирах, че зад него стоите вие. Приех го за смъртоносен удар, нанесен от съдбата в най-неподходящо време. Писмото ми бе донесено лично, но тъй като то бе адресирано не до мен, а до кантората, и тъй като деловодителят го бе видял, се принудих да го покажа на съдружниците си. Обсъдихме създалото се положение и решихме, че един от нас трябва да излети за Калифорния. Бяхме разделени в мненията си кой да пътува, но аз, като старши сътрудник, настоях за моята кандидатура. Никой не го оспори и излетях с първия самолет.
Всичко, което се случи там, ви е известно. Рискувах, но смятах, че съм в безопасност, докато в стаята на Финч не видях Гудуин. От този момент положението ми ставаше безнадеждно, но аз отказах да сложа оръжие. Разбрах, че с помощта на Гудуин вие ще узнаете съдържанието на ръкописа и моята роля в дискредитацията на О’Мелли, но бях уверен, че не ме грози обвинение в убийство. През цялата нощ седях на няколко метра от Гудуин и обмислях по-нататъшните си ходове.
От Лос Анджелис позвъних на един от съдружниците си и те всички ме очакваха в кантората, където отидох сутринта направо от летището. Те единодушно решиха да ви посетят и да поискат да се запознаят с ръкописа. Настоявах за друг начин на действие, но не успях да ги убедя. Когато дойдохме при вас, очаквах да ме обвините в доноса за О’Мелли, като ни уведомите за съдържанието на ръкописа, но вие ми нанесохте поредния удар. Вие не казахте нищо, освен това, че още не сте готов за действие, тъй като ви липсват някои подробности. За мен това означаваше само едно нещо: не искате да стане публично достояние доноса за О’Мелли, докато не го свържете с убийствата. Нямаше да заемете такава позиция, ако не бяхте сигурен, че всеки момент това ще стане. Какви подробности ви трябваха, аз не знаех, и това нямаше значение. Не се съмнявах, че съм в ръцете ви, или че скоро ще бъда.
Съдружниците ми решиха да се посъветват още веднъж на обяд, но аз казах, че съм уморен от пътуването и се прибрах у дома. Отново бе заработило подсъзнанието ми, тъй като се бе появила мисъл за самоубийство. Не пожелах да се боря с нея. Реших да се подчиня. Не бях решил единствено дали да ви оставя писмено доказателство за моите нещастия или за причините, довели до тях. Седнах и писах няколко часа. Сега ще прочета написаното и ще взема решение. Ако го изпратя, то ще бъде единствено до вас, тъй
