вземе решението. Що се касае до въпроса дали да се сложи край на разследването на убийствата, по този въпрос ще решавам аз. Може да се окажа готов, но трябва да се съобразявам с вас. Затова дойдох тук. Вече няколко пъти ритах шапка, в която бяхте поставили тухла, но сега не искам да си счупя палеца. Вие установихте връзката между Джоан Уейлман и Дайкс, забелязвайки името Байрд Арчър в списъка. Вие открихте Рейчъл Абрамс и ако Гудуин не беше закъснял две минути, тя щеше да е жива. Вие подгонихте Къриган и го принудихте да се застреля. Затова повтарям въпроса, който ви зададох онзи ден: Готови ли сте да изпратите на клиента си окончателната сметка? — Не.
— Така си мислех — изръмжа Креймър. — Какво чакате?
— Вече не чакам нищо. Принуден съм. Това не може да продължава вечно. Ще пристъпя към действие с това, с което разполагам.
— А с какво разполагате?
— С това, с което разполагате и вие. С нищо друго. Може да е недостатъчно, но не виждам възможност да открия нещо ново. Ако аз…
Зазвъня телефонът. Обаждаше се Сол Панцер и искаше да говори с Улф. Шефът взе слушалката и ми направи знак да затворя. В това, което двамата с Креймър чухме, нямаше нищо съществено. Главно — ръмжене и пъшкане. Сол имаше да съобщи нещо ново.
— Всичко е наред. Елате тук в шест часа — каза накрая Улф и затвори. После се обърна към Креймър: — Трябва да нанеса поправки в казаното досега. Имам нещо, което вие нямате, но сте имали възможност да притежавате. Появиха се нови улики, но все още недостатъчно. Повече няма на какво да се надяваме. Ако искате, може да вземете участие.
— В какво?
— В рискована, но окончателна битка с убиеца. Това е, което мога да предложа.
— Защо не споделите това, което ви е известно? Какво ви казаха току-що? Кой си обади?
Улф поклати глава.
— Вие настоявате за нови факти и моментът на истината ще бъде пропуснат. По-нататъшните ви разследвания няма да доведат до нищо. Той успя да ви надхитри и едва не се справи с мен. Искам да се преборя с него и да го разоблича. Можете да ни съдействате, ако желаете.
— По какъв начин?
— Като ги доведете тук. Всичките. Включително и десетте жени, които Гудуин беше поканил на вечеря преди две седмици. Може би ще ми потрябват. Вие елате също.
— Ако ги доведа, ще имам право да се намесвам.
— Мистър Креймър — въздъхна Улф, — преди три седмици ние е вас се договорихме да си сътрудничим. Аз честно изпълнявах моята част от договора. Нищо не криех и ви предавах всичко, което научавах. И какъв е резултатът? Вие се отчаяхте окончателно и сте готов да приемете гледната точка на окръжния прокурор, която е безусловна капитулация. Попаднахте в клопка. Аз обаче не съм. Знам кой е той, защо го е направил и как го е направил. Имам намерение да го заловя неподготвен. Още ли настоявате на вмешателство от ваша страна?
Креймър не се впечатли от доводите на Улф.
— Аз настоявам да ги доставя тук, да присъствам като официално лице с право на разпореждане.
— Много добре. Ще смятаме, че се отказвате. Ще ги събере мистър Гудуин. Ако дойдете, няма да ви пуснат. Надявам се, че до полунощ ще мога да ви докладвам за резултата.
Креймър мълчеше със стиснати устни. Опита се да каже нещо, но отново замълча. Отдавна го познавам и усетих, че е готов да се предаде. Но той не умееше да отстъпва и трябваше по някакъв начин да отстоява независимостта си, за да докаже, че не е в задънена улица. Затова каза:
— Ще доведа сержант Стебинс.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Щяха да ни трябват седемнадесет стола за всички. Стебинс се обади около четири часа и потвърди, че всички ще дойдат. Взех четири стола от гостната, един от хола, два от моята стая и два от Фриц и заедно с него ти сложихме в приемната. Възникна спор между нас. Фриц настояваше, че трябва да сложим напитки, тъй като Улф винаги постъпваше така, когато има гости. Аз бях против, Не заради това, което предстоеше. В това помещение не един убиец сме черпили с уиски. Бедата щеше да дойде от дамите. Особено се опасявах от Хелън Трой и Бланш Дък. Никак не ми се искаше първата от тях в най-решителната минута, когато всичко зависи от една дума, да извика „Оле! Оле!“, а втората, която никак не бе наясно какво може и какво не, ако се докопа до нейния силен коктейл, да изтърси, каквото й дойде на ум. Затова устоях пред настояванията на Фриц.
Той не можеше да поиска помощ от Улф, защото последният бе недостъпен. Беше тук, зад бюрото си, но за нас той отсъстваше. Пет минути, след като Креймър си тръгна, той се облегна назад в креслото, затвори очи и започна да издава напред устните си, а не след дълго да ги връща на мястото им. Това означаваше, че той се труди с всички сили. Така той седя до обяд, нахрани се само за половин час, вместо обичайните два пъти по-дълго, върна се в кабинета и отново започна да мисли. В четири часа, както обикновено, той се качи в оранжерията, но когато и аз се качих там по някакъв повод, видях, че той стои в ъгъла пред хибрид на колхиода и намръщено я разглежда, макар че цветето беше в отлично състояние. Дори не ме видя, когато минах покрай него. След известно време той позвъни и нареди да му изпратя Сол веднага, щом дойде. Затова аз не присъствах на разговора им. Не получих никакви указания и за вечерта. Щом бе решил да играе на криеница, сам щеше да търси и сам да се крие.
Само веднъж след обеда ме заговори. Поиска писмото на Фелпс заедно с документите на Дайкс и плика, в който те пристигнаха. Донесох ги и той дълго ги разглежда с лупа, преди да ги остави до себе си на бюрото. Аз също направих една самостоятелна крачка. Уейлман все още беше в Ню Йорк и аз му позвъних да го поканя, тъй като човекът си беше платил щедро входния билет. На мисис Абрамс не се обадих, тъй като бях сигурен, че за нея изходът от събитията е без значение.
След вечеря направих още една крачка. Тъй като Улф все още седеше зад бюрото, стиснал с палец и показалец устните си, с поглед в нищото, разбрах, че не е в състояние да прави компания на нашия посетител. Затова казах на Фриц, че двамата със Сол ще вечеряме заедно при него в кухнята. После се върнах и съобщих новината на Улф. Той ме погледна, без да ме вижда, изръмжа тихо и промърмори:
— Добре. Но от това няма да има полза.
— Мога ли да бъда полезен с още нещо? — поинтересувах се аз.
— Да. Ако замълчиш.
От времето, когато Креймър си тръгна, т.е. преди седем часа, аз бях произнесъл в негово присъствие не повече от десетина думи.
В десет и десет всички бяха налице. Улф все още не излизаше от столовата и водещата към нея врата бе затворена. Оставих с входната врата и с хола да се занимава Сол и отидох в кабинета, за да настаня нашите гости. Червеното кожено кресло бе предназначено за Креймър. Адвокатите, включително О’Мелли, сложих на първия ред. Уейлман настанях в ъгъла, при глобуса. Сержант Стебинс седна до стената зад гърба на шефа си. Сол го сложих зад моето бюро. Имах намерение да сложа десетте жени зад шефовете им и така бях поставил столовете, но някои от тях имаха собствено мнение за местата си. Докато стоях с гръб към тях и разговарях с Креймър, четири дами се настаниха на дивана. За да ги видя от мястото си, трябваше да завъртя стола си на деветдесет градуса или да си строша шията, като аз самият се обърна. Ако Улф решеше да прави размествания, той щеше да каже.
В десет и дванадесет изпратих Сол да каже на Улф, че всички са тук. Минута след това се появи самият той. Той се отправи към креслото си, без да поздрави никого, включително и Креймър. Улф седна, без да бърза, и огледа всички отдясно наляво и обратно. После погледна вляво и попита:
— Имате ли да кажете нещо, мистър Креймър? Креймър се изкашля.
— Не. Те разбират, че това е неофициална среща и аз съм тук в качеството си на наблюдател.
— Вие ни наредихте да дойдем — злобно каза Луис Кастин.
— Поканих ви. Знаете къде е вратата.
— Мога ли да направя изявление? — попита О’Мелли.
— За какво?
