способен на подобна глупост, то ние с вас няма за какво да разговаряме. Имате си писмото, взимайте го и си вървете.
Креймър се направи, че не е чул думите на шефа.
— Твърдите ли, че го е писал Къриган?
— Не. Твърдя, че получих писмото тази сутрин и понятие нямам кой го е писал. Мисля, че не е трудно да се разбере кой го е писал. Ако в апартамента на Къриган има пишеща машина и разследването докаже, че писмото е напечатано на тази машина, то това може да послужи като веществено доказателство.
— Освен това, което ми казахте, имате ли друга информация?
— Не.
— Разполагате ли с някакви други доказателства, освен това писмо, че убийствата са извършени от Къриган?
— Не.
— Или, че той е наклеветил О’Мелли?
— Не.
— Вярвате ли, че Къриган е способен да напише подобно признание?
— Засега не мога да отговоря на този въпрос. Исках да ви помоля да разрешите на мистър Гудуин да направи фотокопие на писмото, но мога да мина и без него.
— Не е необходимо. Ще се разпоредя да получите копие, но при условие да не се публикува без мое разрешение — Креймър събра страниците и ги сложи в плика. — На страниците има ваши и на Гудуин отпечатъци, както и мои. Ще се постараем да изясним дали няма още на някой друг.
— Ако е фалшификат — сухо забеляза Улф, — мисля, че човекът, който го е направил, е предвидил тази подробност.
— Да, сега в това всички са специалисти.
Креймър гладеше с длан колената си и разглеждаше Улф. Сдъвканата пура, която бе извадил по време на разговора си от устата, по едно време се изплъзна от пръстите му и падна на пода. Той не се наведе да я вдигне.
— Признавам, че вашият замисъл успя. Още много предстои да се направи, но операцията ви е направена блестящо. Какво ще правите сега? Ще изпратите сметка на клиента си?
— Не.
— Защо?
— Клиентът ми не е глупак. Преди да му пратя сметката, ние с него трябва да се убедим, че аз съм заработил тези пари — Улф ме погледна. — Арчи, тъй като ти имаш добра памет, мога ли да разчитам на това, че ще запомниш писмото на Къриган?
— То е прекалено дълго — опитах се да възразя, — и аз го прочетох само веднъж.
— Казах, че ще ви изпратя копие — напомни Креймър.
— Зная. Бих искал да го получа колкото се може по-скоро. Добре би било да се проверят фактите в него и да разбера как, без да имам някакви доказателства; съм принудил убиеца да направи признания. И сега ги нямаме, тъй като на писмото липсва подпис.
— Не съм забравил.
— В такъв случай проверете всяка подробност, всяка дума. Искате ли да чуете какво трябва да се направи?
— Разбира се.
— Основният интерес е насочен към анонимното писмо, което съобщава за постъпката на О’Мелли. Да допуснем, че е изпратено не от Къриган, а от някой друг. В такъв случай и признанието може да бъде достоверно, но с изключение на един детайл: кой го е написал? Истинският престъпник, усещайки, че аз се приближавам към него, е решил да представи като виновен Къриган, но не е имал предвид, че ще трябва да извърши още едно убийство. Затова преди всичко трябва да се установи дали Къриган е донесъл за О’Мелли. Затова, естествено, ще ви е нужно писмото до съда или фотокопие, както и нещо, напечатано на машина в „Клуба на пътешествениците“. Затова трябва да се изясни кой от ръководството на кантората е имал достъп до този клуб и е бил чест посетител там и също така е имал достъп до пишещата машина. Тъй като вие представлявате властта, за вас няма да бъде трудно да разберете всичко това.
Креймър кимна с глава.
— Нещо друго?
— Засега не.
— Какво ще правите вие?
— Ще си седя на мястото.
— Някой ден на задника ви ще излязат мазоли — Креймър се изправи, но видя пурата на пода, наведе се, вдигна я и я хвърли в кошчето за хартия. Явно маниерите му се подобряваха. Той тръгна към вратата, но се спря внезапно и се обърна. — Не забравяйте какво ви каза Къриган по телефона. Според вас той ли ви звъня или някой друг?
— Не знам. Казах ви, че гласът му бе пресипнал и развълнуван. Може да е бил той, но и някой друг. За да ви приемат за някой друг, не се иска много.
— Ще го имам предвид. Не забравяйте да напишете какво ви е казал Къриган по телефона, какво е правил Гудуин в Калифорния и как сте получили това писмо. Още днес.
— Непременно — обеща Улф, след което Креймър си тръгна окончателно.
Погледнах часовника.
— Както ви казах, преди три часа звъня Кастин — съобщих на шефа. — Моли да му позвъните колкото се може по-скоро. Иска да ви каже, че ще заведе дело. Да ви свържа ли?
— Не.
— Да позвъня ли на Сю, Елинор или Бланш и да си уговоря среща?
— Не.
— Да направя нещо друго?
— Не.
— Значи всичко е приключило? Къриган е написал писмото и се е застрелял?
— Не, дявол го взел! Не! Взимай бележника! Ще приготвим за Креймър нашите показания.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Точно след две денонощия, в единадесет сутринта, инспектор Креймър ни посети отново. За това време успяхме да свършим много работа. Аз например се подстригах и си измих главата. Прекарах няколко приятни часа с Лили Роуен. Половин час разговарях с мистър Уейлман, нашият клиент, който пристигна при нас веднага след кацането си от Чикаго и остана в Ню Йорк в очакване на следващи събития, отспах си както следва и посетих участъка, за да оставя нашите с Улф показания. Направих пет копия на писмото на Къриган. Креймър ни го изпрати, както обеща. Отворих на три позвънявания на Сол Панцер и по указание на Улф всеки път затварях моя телефон. Отговорих на още поне десетина позвънявания, които не представляват интерес за вас. Извърших няколко рутинни дела и шест пъти са храних.
Улф също не стоеше без работа. Яде шест пъти. Единственото, което не направихме, бе, че не прочетохме във вестниците неподписаното от Къриган писмо с признание за вината му. Защото го нямаше там. Всички вестници съобщаваха за смъртта на известния адвокат, изстрелял куршум в слепоочието си, и напомняха за предишните печални събития, свързани с известната нам кантора. Сигурно Креймър искаше да запази за спомен писмото на Къриган, макар и без автограф.
В понеделник сутринта, след като седна в червеното кожено кресло, той каза:
— Окръжният прокурор е готов да квалифицира смъртта на Къриган като самоубийство.
Улф седеше и си сипваше бира. Той остави бутилката, изчака пяната да се слегне, вдигна чашата и отпи. Той обичаше пяната да изсъхне на устните му, но не си го позволяваше пред външни хора. Извади кърпичка и се избърса.
— Аз май ще се съглася с него — Креймър бе приел предложението да изпие чаша бира. Той много рядко се съгласяваше на това, но сега държеше чаша в ръка. — Мога да ви съобщя как изглеждат нещата до днес.
