безжалостно. Само десет часа, след като вие ме бяхте посетили, той набира моя номер и ми представя възможността да чуя изстрела, който слага край на живота на Къриган.
— Предвиждахте ли го? — попита Кастин.
— Разбира се, че не. Когато си тръгнахте, аз добавих само едно предположение към моята оскъдна колекция. Къриган не е виждал ръкописа и не знае какво е съдържанието му. Що се касае до останалите, то аз бях в пълно неведение. Както по-рано, се опитвах да ви накарам да действате и трябва да призная, че успях. Готов ли сте да говорите, мистър О’Мелли?
— Не, предпочитам да слушам.
— Както желаете. Аз почти свършвам — Улф погледна към Кастин. — Казахте, че О’Мелли е бил в Атланта в деня на убийството на Рейчъл Абрамс. Имате ли доказателства за това или просто считате, че е трябвало да бъде там?
— Беше по дело на нашата кантора.
— Зная това. Да си призная, джентълмени, всичките тези дни, без последните два, бяхте под наблюдение. Когато за пръв път дойдохте тук, О’Мелли съумя някак си да подхвърли, че едва тази сутрин е пристигнал от Ню Йорк. Цяла седмица е бил в Джорджия. Аз си отбелязах този факт. Навярно не познавате Сол Панцер?
— Сол Панцер? Не.
— Това там е мистър Сол Панцер. Той седи до бюрото на мистър Гудуин. Ако някога поиска да узнае нещо за вас, по-добре ще е да му го кажете. Сега още не е късно за това. Преди четири дни аз го помолих да изясни къде е бил мистър О’Мелли през седмицата, за която стана дума, и той го направи. Разкажете, Сол, какво научихте.
Сол отвори уста, но преди да произнесе каквото и да е, в разговора се намеси Креймър.
— Почакайте, Панцер! — нареди той и се обърна към Улф. — Това ли съобщихте тази сутрин по телефона?
— Да.
— Сега искате да го поднесете на О’Мелли наготово. Няма да направите това.
— Или ще продължавам аз, или вие — вдигна рамене Улф. — Днес сутринта казахте, че запазвате правото си да давате заповеди и аз отвърнах „не“. Сега ви предоставям това право. Взимайте го, ако искате.
— Искам — скочи Креймър. — Нужно ми е това писмо и пликът към него. Нужен ми е Панцер. Също и писмени показания от трите жени. Мистър О’Мелли, вие ще трябва да дойдете в прокуратурата на разпит. Ще ви придружи сержант Стебинс.
— На какво основание? — спокойно попита О’Мелли.
— На разпит — казах аз. — Ако искате основание, ще го получите.
— Искам да присъства адвокатът ми.
— Можете да му позвъните от прокуратурата.
— За щастие няма защо да звъня. Той е тук — твърдо каза той. О’Мелли обърна глава: — Кастин?
— Не — каза твърдо първият. Не се замисли нито за минута. — Аз излизам от играта, Кон. Не мога да го направя.
О’Мелли потрепери, но не каза нищо. Дори не се опита да уговаря Кастин. Тонът му говореше повече от всичко. Той се обърна към Креймър, но пред него се изправи Джон Р. Уейлман.
— Аз съм бащата на Джоан Уейлман. Не разбрах много от това, което каза мистър Улф, но искам само да се уверя в нещо. Искам да се убедя дали сте готов да ми стиснете ръката! — Той я протегна. — Готов ли сте?
В надвисналата в стаята тишина се чу глухото изохкване на една от жените. О’Мелли се опита да събере сили. Почти успя. Гледайки Уейлман в очите, той бавно започна да вдига ръката си, но нервите му изневериха, закри лицето си с длани и тялото му се разтърси от безмълвно ридание.
— Виждам, че не сте готов — каза Уейлман и като се обърна, тръгна към вратата.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
Миналата седмица поръчах разговор с Глендейл, щата Калифорния. Като ни свързаха, казах: — Пеги? Арчи е. Обаждам се от Ню Йорк. — Здравейте, Арчи. Бях сигурна, че ще се обадите. Аз се намръщих. Умишлено заговорих с фамилиарен тон, като се стараех да открия в нея някакъв недостатък. Можеше, например, да се престори на възмутена, или да се направи на срамежлива, или пък да си даде вид, че не знае кой се обажда. Нищо подобно. Тя, както преди, си бе същата, по-нисичка, отколкото е нужно, по- пълничка, отколкото трябва, и по-възрастна от необходимото, но единствена на света — мисис Потър.
— Всичко свърши — казах аз. — Мисля, че ще ви е интересно да узнаете. Заседателите решаваха в продължение на девет часа. Присъдата е: умишлено убийство. Както ви е известно, осъдиха го за убийството на Рейчъл Абрамс, а не на вашия брат. Разлика няма. Като го признаха за виновен за убийството на един човек, те произнесоха същата присъда като за убийство на четирима.
— Разбирам. Радвам се, че всичко свърши. Толкова добре ви чувам, сякаш сте до мен.
— Вие също. Как е там? Вали ли дъжд?
— Напротив. Грее слънце и е топло. Нима в Ню Йорк вали ДЪЖД?
— Ами да. Сигурно съм го донесъл със себе си. Помните ли как изглеждах в деня, когато ме видяхте през процепа на вратата?
— Разбира се. Никога няма да го забравя.
— Аз също. Бъди щастлива, Пеги!
— Ти също, Арчи.
Аз оставих слушалката и отново се намръщих. Какво пък, след двадесетина години нейният благоверен може да умре и тогава тя ще стане моя.
Информация за текста
© 1951 Рекс Стаут
© Владо Станчев, превод от английски
Rex Stout
Murder by the Book, 1951
Сканиране, разпознаване и редакция: Boman, 2007
Публикация:
РЕКС СТАУТ
РЪКОПИСЪТ УБИЕЦ
Американска, Първо издание
© Симо Симов, оформление на корица
© ИК „Пергам“
Формат 84?108/32. Печатни коли 11
ISBN 954-8874-04-0
Bantam Books
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3740]
Последна редакция: 2007-10-30 08:00:00
1
