предложение.
— Особено ако не ме е изпратил.
В кафявите й очи за секунда проблесна пламъче, но после тя пак придоби сериозен вид.
— Знаете ли какво мразя най-много от всичко, мистър Гудуин? Мразя да ме смятат за пълна глупачка. Суетна съм. Предайте това на мистър Улф. Предайте, че му се сърдя не защото се е опитал да ми изиграе този дребен номер, а заради това, че ме е подценил.
Усмихнах й се.
— Хареса ви тази идея, а?
— Да. Вижда ми се много привлекателна.
— Добре. Мислете си така. За това няма да ви искам пари. Обърнах се и излязох. Видях Сол на канапето в приемната и изпитах желание да го предупредя, че ще се изправи срещу ясновидка, но, разбира се, трябваше да го сподавя.
Във фоайето намерих телефон и докладвах на Улф. После отидох до едно павилионче за чаша кола, отчасти защото бях жаден и отчасти защото ми трябваше време за анализ. Аз ли обърках работата, тя ли се оказа прекалено умна или причината беше другаде? Изпих колата и реших, че единственият начин да се предпазите от случайните попадения на женската интуиция е напълно да избягвате жените, което на практика е невъзможно. Все едно, Улф като че ли не придаде особено значение на станалото, тъй като й бях направил предложението, а това беше главната му цел.
Следващият обект беше наблизо и стигнах пеш — беше постара и по-безлична сграда на Четирийсет и трета улица, западно от Пето авеню. Взех асансьора до четвъртия етаж, влязох през вратата с табелка „Съвременна мисъл“ и изживях приятна изненада. След като в неделя купих един брой на списанието, чийто главен редактор беше Винсънт Липскъм и го прегледах, преди да го дам на Улф, допуснах, че качествата на всички жени, работещи там, ако изобщо имат такива, ще са съсредоточени единствено в мозъка. Пред телефоните обаче заварих едно сладурче със сочни форми и игриви очи. Тя ми хвърли жизнерадостен поглед и ме посрещна с усмивка, която даваше да се разбере, че е постъпила на тази работа само защото се е надявала един ден да се появя там.
Щеше да ми е приятно да вляза в играта, като я попитам какви орхидеи обича, но наближаваше дванайсет, затова само отвърнах на усмивката, казах й, че искам да видя мистър Липскъм и й подадох картичката си.
— Картичка? — възхити се тя. — Много елегантно! Като видя какво пише на нея, тя ме погледна пак, все още приятелски, но по-резервирано, натисна едно копче и предаде съобщението по телефона.
Постави слушалката на място, върна ми картичката и каза:
— Като тръгнете по коридора, третата врата вляво.
Не се наложи да броя до три, защото една от вратите в тъмния тесен коридор се отвори и излезе някакъв човек.
— Тук съм! — изрева той сякаш се намирах на отсрещния бряг на реката и веднага се скри.
Когато влязох, стоеше до прозореца с гръб към мен и с ръце в джобовете. Стаята беше малка, а бюрото и двата стола сигурно бяха купени от Второ авеню на цената на чифт гуменки.
— Мистър Липскъм?
— Да.
— Известно ви е кой съм, нали?
— Да.
Макар и по-слаб от животински рев, гласът му звучеше с поне пет пъти повече децибели от необходимото. Може би това беше нормално за неговия ръст — беше пет сантиметра по-висок от мен и едрите му рамене бяха също толкова по-широки от моите, а може би така избиваше комплекса си заради широкия сплескан нос, който би развалил всяка физиономия, независимо от останалата част.
— Въпросът е конфиденциален — казах му аз. — Личен и поверителен.
— Да.
— И само между нас двамата. Предложението е само от мен и е предназначено само за вас.
— Какво е то?
— Информация срещу пари в брой. Щом като издавате списание, това едва ли е нещо ново за вас. Срещу пет хиляди долара ще ви предам разговора между мисис Фром и мистър Улф от миналия петък — достоверно и пълно.
Той се почеса по бузата и пак пъхна ръка в джоба си. Когато заговори, гласът му беше паднал до нормални децибели.
— Драги приятелю, аз не съм вестникарски магнат. Все едно, списанията не купуват информация по този начин. Процедурата е следната: казвате ми поверително с какво разполагате и после, ако мога да го използвам, се договаряме за сумата. Ако не се споразумеем, никой от двама ни не губи нищо. — Той повдигна широките си рамене. — Не знам. Със сигурност ще пусна статия за Лора Фром — задълбочена и подтикваща към размисъл статия. Тя беше забележителна жена и забележителна дама. Но в момента не виждам с какво би ми била полезна вашата информация. Какво представлява?
— Нямах предвид списанието, мистър Липскъм. Имах предвид вас лично.
Той се намръщи. Ако се преструваше, правеше го добре.
— Страхувам се, че не ви разбирам.
— Съвсем просто е. Чух целия разговор. Същата вечер мисис Фром беше убита, а вие сте замесен и затова…
— Това е абсурдно. Не съм замесен. Думите са моята специалност, мистър Гудуин. Една от трудностите, свързани с тях, е, че всички ги използват, много често без да знаят правилното им значение. Готов съм да допусна, че си послужихте с тази дума, без да знаете какво означава. В противен случай твърдението ви е клевета. Аз не съм замесен.
— Добре. А интересува ли ви разговорът?
— Разбира се. Не бяхме много близки с мисис Фром, но аз високо я ценях и се гордеех, че я познавам.
В петък сте били на вечерята в Хорън. Вие сте един от последните, които са я видели жива. Полицията, чиято специалност в известен смисъл също са думите, ви е задала много въпроси и ще ви зададе още. Твърдите обаче, че се интересувате от разговора. Като взех предвид всичко, включително онова, което чух мисис Фром да казва па мистър Улф, помислих си, че интересът ви може би ще струва пет хиляди долара.
— Това започва да звучи като изнудване. Така ли е?
— Нямам представа. Вие сте специалист по думите. Аз нищо не разбирам.
Липскъм внезапно извади ръце от джобовете си и за миг си помислих, че се кани да влезе във физическа разправа с мен, но той се задоволи само с потъркване на длани.
— Ако е изнудване, трябва да има заплаха. Ако платя, какво ще стане?
— Няма заплаха. Ще получите информацията, това е всичко.
— А ако не платя?
— Няма да я получите.
— Кой ще я получи? Поклатих глава.
— Казах ви, че няма заплаха. Просто се опитвам да ви продам нещо.
— Разбира се. Заплахата не трябва да е непременно явна. Вестниците писаха, че Улф разследва смъртта на мисис Фром.
— Така е.
— Но тя не го е наела за тази работа, тъй като със сигурност не е предвиждала смъртта си. Ето как изглежда работата: тя плаща на Улф да разследва нещо или някого и същата вечер е убита. Той решава, че е длъжен да разследва смъртта й. Не може да ми предложите за продан информация, която според Улф е свързана със смъртта й, защото не бихте могли да прикриете такива доказателства без знанието па Улф. И вие не твърдите това, нали?
— Не.
— В такъв случай онова, което предлагате, е информация нещо казано от мисис Фром пред Улф, което не е нужно да се разкрива като свързано със смъртта й. Не е ли така.
