точно думите на мис Райт, въпросът е кой казва истината — тя или мистър Гудуин. Аз вярвам на мистър Гудуин. Освен онова, което вече казахте, разполагате ли с някакви други доказателства?
— Не, нямам доказателства.
— Все още ли вярвате на мис Райт?
— Да, вярвам й.
— Значи стигаме до следното положение. Сигурно разбирате, че за мен изборът не е само между мис Райт и мистър Гудуин, защото, като се изключи вашето собствено твърдение, не знам какво ви е казала тя.
Кафнър се усмихна. Вече беше възвърнал самообладанието и лицемерната си любезност:
— Май ще постигнем единодушие, мистър Улф. Досега не споменах това, защото е само заключение на мис Райт. Според нея именно вие сте изпратили Гудуин с това предложение, така че и за мен възможностите са повече от две.
Улф кимна невъзмутимо.
— Веднъж изтъкано, платното може да се украсява по вкус. — Той погледна към часовника. — Остават двайсет минути до времето, в което обядвам. Намираме се в задънена улица и най-добре е да се откажем, освен ако не пожелаете да изходим от определена хипотеза. Може да приемем, че лъже един от вас двамата с мис Райт, може да приемем, че лъже мистър Гудуин, или че лъжем ние двамата с него. Напълно готов съм да се спрем на последната възможност като основа за обсъждане. От ваша гледна точка това е най-добрата възможна позиция. Тогава какво?
Кафнър беше подготвен за въпроса:
— Тогава ще ви попитам как ще оправдаете подобно недостойно и грубо предложение спрямо мис Райт?
— Ще ви отговоря, че никой не ви е упълномощил да определяте поведението ми. После?
— Бих сметнал, макар и с известно колебание, сигурно бих сметнал за мой дълг да съобщя в полицията, че пречите на официалното разследване на убийството.
— Глупости. Разговорът ми с мисис Фром вече е съобщен на полицията, но не съм им прехвърлил и авторското право. Аз не съм адвокат и законът не ме задължава да пазя в тайна казаното пред мен от клиента. Не може да става дума за намеса, за непристойност и в никакъв случай за принуда. Напълно законно притежавам нещо — писмен запис от разговора и предлагам да го продам, без да си служа с принуда и намеци за някаква непочтена алтернатива. Не ме интересува, че смятате за ваш дълг да съобщите това в полицията.
Кафнър се усмихна:
— Явно сте се подготвили за тази възможност.
— Естествено. Нали аз построих тази хипотеза. Какво следва?
Усмивката му изчезна.
— Бих искал да не говорим повече за вашата хипотеза. Дори да можех да докажа, че сте направили такова предложение, а аз не мога, защото разполагам само с думата на мис Райт, след като според вас то е оправдано, ще приема доводите ви и тогава какво излиза? Не ни остава много време, трябва да тръгвам за погребението и искам да поговорим делово за тази работа.
— За вашата работа или за моята?
— И за двете. — Кафнър се наведе напред: — Мое професионално задължение, мистър Улф, е да давам съвет на клиентите си и в известна степен да ръководя делата им, така че както те, така и действията им да се приемат в благоприятна светлина. Мисис Фром беше мой клиент. Друг мой клиент е АСАДИП — Асоциацията за подпомагане на бежанци. Изпитвам силно задължение към мисис Фром, което не е отслабнало след смъртта й — напротив, ще положа всички усилия паметта и доброто й име да не пострадат. Загрижен съм и за АСАДИП. Доколкото ми е известно, между дейността на Асоциацията и смъртта на мисис Фром няма никаква връзка, но възможно е и да има. На вас известна ли ви е такава връзка?
— Продължавайте, мистър Кафнър.
— Продължавам. Според мен напълно възможно е — дори много вероятно — смъртта на мисис Фром да е свързана с разговора й с вас в петък. Онова, за което ви е потърсила, сигурно е било тайна, защото доколкото ми е известно, не е споделила с никого, че ще се види с вас. Би било съвсем естествено да ми каже, това е очевидно, но тя не го направи. Трябва да е било важно, защото не би се обърнала към частен детектив, особено такъв като вас, за нещо дребно, а ако е било свързано с причината за смъртта й или с убиеца, трябва да е било не само важно, но и съдбоносно. Искам и трябва да знам това. Помъчих се да накарам полицията да ми каже, но тя не пожела. Току-що споменахте, че законно притежавате запис от този разговор и не виждате нищо нередно да го продадете. Аз ще ви платя пет хиляди долара за него. Авансово, в брой. Ако желаете, готов съм да ви донеса сумата следобед.
Улф гледаше намръщено.
— Кое си избирате, мистър Кафнър — черно или бяло? Не може и двете. Канехте се да уведомите полицията за едно долно предложение, а сега сте готов да участвате в него. Невероятно морално салтомортале!
— Не по-малко невероятно от вашето — не отстъпи Кафнър. — Първо обвинихте Гудуин, дори му забранихте да седне на бюрото, а сега излиза, че вие сте прав.
— Естествено. Мистър Гудуин би предложил за продан нещо, което не е негово — то е моя собственост. — Улф махна с ръка. — Но ловкостта ви в казуистиката, макар и впечатляваща, в случая е второстепенна. Въпросът е дали приемам предложението ви? Отговорът ми е не. Трябва да го отхвърля.
Кафнър удари с юмруци по дръжките на креслото.
— Не можете да го отхвърлите! Не можете!
— Не мога ли?
— Не! Имам право да настоявам като представител на интересите на мисис Фром! Вие нямате право да откажете! Това е незаконна намеса в моите служебни правомощия!
Улф поклати глава.
— Ако нямаше никаква друга причина да ви откажа, щеше да е достатъчно и това, че ме е страх да си имам работа с вас. Вие сте прекалено пъргав за мен. Само преди няколко минути ме обвинихте в незаконна намеса заради това, че съм предложил да продам информацията, а сега излиза, че незаконна намеса е отказът ми да я продам. Съвсем ме объркахте. Най-малкото ще ми трябва време да се съвзема. Знам как да ви намеря. Ще закъснеете за погребението.
Вярно беше. Кафнър погледна часовника си и стана. По лицето му личеше, че на тръгване иска да остави добро впечатление. Усмихна се първо на мен, после на Улф.
— Извинявам се — каза той, — ако съм си позволил прекалено силни обвинения. Надявам се, че ще ме разберете. Това е най-тежката ситуация, в която съм попадал. Най-тежката! Очаквам и се надявам да ми се обадите.
Изпратих го и докато се върна, Улф вече беше в трапезарията.
11
В шест и трийсет същия следобед седях на твърд дървен стол в доста тесния кабинет на заместник- прокурора Манделбаум и държах реч.
Публиката се състоеше от трима души — достатъчно за такова помещение. Манделбаум, закръглен човек на средна възраст, на когото предстоеше след две години да бъде отнесен към категория „плешиви“, седеше на бюрото си. До него се намираше едно ченге от Отдел „Убийства“, казваше се Рендъл, беше висок, с тесни рамене и само кожа и кости. Срещу мен седеше Джийн Ести, с тъмносива рокля, която много не отиваше на зелените й очи, но вероятно в гардероба си не беше намерила по-подходящ тоалет за погребението.
Разговорът, състоящ се главно от въпросите на Манделбаум, на които ние двамата с мис Ести отговаряхме, продължи горе-долу десетина минути, докато в един момент почувствах, че вече има подходяща атмосфера за моята реч и я произнесох.
— Не ви обвинявам — казах на Манделбаум, — че си губите времето, нито дори, че губите моето,
