Дани всъщност се казва Пинкас и се занимава с нелегални залагания. Заведението не отваря преди единайсет и през първия час е празно, а Дани се появи чак в един. Не останах вътре през цялото време, влизах и излизах няколко пъти и разпитвах всеки срещнат за Бърч. Естествено ченгетата са посещавали това място често през последните дни — сигурно и мен ме взеха за ченге, докато накрая си казах, какво пък толкова. Представих се на една малка компания под името О’Конър и обясних защо разпитвам за Бърч — някой ми е подхвърлил, че видял жена ми в една кола с него миналия вторник следобед, няколко часа преди да бъде убит. В тъмносив кадилак с номер от Кънектикът. Казах, че колата била спряла пред бара на Дани.
— Било е прекалено конкретно — изсумтя Улф.
— Сигурно сте прав. Но се мъчех да предизвикам нещо, а и нали ми казахте да следвам вашата хипотеза. И предизвиках нещо. Повечето не се заинтересуваха от мен, казаха ми само да не си тровя нервите и да си намеря друга жена, но после един от тях ме заведе в ъгъла и поиска да научи повече. Доста ме разпитва, отговарях му, както можех, а накрая ми каза, че според него са ме прекарали, но имал един познат, който може да ми съобщи всичко за Бърч, и ако искам да се срещна с него, най-добре да дойда тук между девет и половина и десет довечера. Казва се Липс Игън.
— Сега е девет и двайсет и осем.
— Знам. Канех се да нахлуя веднага след девет и половина, но се замислих. Арчи, да си чувал някога за Липс Игън?
— Не, доколкото си спомням.
— Аз като че ли съм чувал. Струва ми се, че навремето на доковете вършеше мръсната работа на Джо Слоукъм. Ако е същият май показах прекалено много карти и ще ме разкрият. Помислих си, че може би ще искаш да си наблизо, но ако не искаш, мога да продължа сам и да изиграя номера.
— Продължавай сам.
— Добре. — Гласът му не прозвуча възторжено.
— Но все пак почакай, докато дойда. От коя страна на авенюто е „При Дани“?
— От западната.
— Добре. Сега тръгвам. Ще взема колата. Като видиш, че паркирам от другата страна, влез в бара и се яви на срещата си. Ще остана на волана, докато чуя писъци или изтъркалят трупа ти навън. Ако излезеш с компания, ще потегля след теб. Ако излезеш сам, тръгни към центъра и не спирай — щом съм сигурен, че не те следят, ще те прибера. Разбра ли?
— Да. Как да го изиграя?
— Както каза мистър Улф, бил си много конкретен. Надробили сте си го, мистър О’Конър, сега ще си го сърбате. Ще ви потърся друга жена.
— Някакви нови инструкции, мистър Улф?
— Не. Действай.
Двамата затворихме. Извадих пистолета и кобура от чекмеджето, където ги бях прибрал предишния път, и си ги сложих. Улф седеше и ме гледаше намръщено. Трескавата физическа дейност и подготовката за нея го дразнят, но като практикуващ детектив той се подчинява на необходимостта да поставя другите — мен, например — в ситуации, в които може да бъдат застреляни, промушени с нож или хвърлени от някоя пропаст. Като се има предвид отвращението му към такива постъпки, това е много великодушно от негова страна. Извадих стара шапка и шлифер от гардероба в коридора и излязох. Взех колата от гаража зад ъгъла, прекосих към Десето авеню и потеглих нагоре. Дъждът се беше усилил и мъглата беше по-гъста, но и без това движението по Десето авеню е такова, че се налага да пълзите. Завих надясно по Петдесет и шеста, излязох на Девето авеню, минах в лявото платно и намалих. На ъгъла на Петдесет и пета имаше дрогерия. От другата страна на улицата видях неонов надпис БАР И ГРИЛ „ПРИ ДАНИ“. Свих към тротоара и спрях преди да се изравня с витрината. Загасих колата и свалих дясното стъкло, за да виждам. След половин минута Фред се появи на отсрещния тротоар, насочи се към бара и влезе. Беше 9:49.
Облегнах се назад — през отворения прозорец виждах добре бара, особено когато не минаваха коли, но те не бяха много. Реших да изчакам половин час, до 9:19, преди да пресека, да вляза и да проверя дали Фред е все още жив и здрав, но не се наложи да се измъчвам толкова дълго. Часовникът на таблото показваше десет и две минути, когато Фред излезе с някакъв човек, два пъти по-дребен от него. Човекът държеше дясната си ръка в джоба и се движеше от лявата страна на Фред, затова за секунда си помислих, че става въпрос за старата игра на придружител и придружаван, но после Фред забави крачка, а човекът тръгна в обратната посока.
Фред застана на тротоара, не ми направи никакъв знак и аз не помръднах. Човекът сви наляво по Петдесет и пета улица. Минаха три минути, през които останахме в това положение. После от Петдесет и пета излезе една кола, зави по авенюто и спря пред Фред. Караше я приятелят на Фред — беше сам. Фред се качи при него и колата потегли.
Двигателят ми беше още топъл и нямах трудности. Виждам добре нощем и дори в дъжда можех да им дам цяла пресечка преднина, а тъй като Девето авеню е широко и еднопосочно, можех да остана в моето платно, така че да не попадам в огледалото му. Едва обаче бях успял да изброя всичките си предимства, когато той бързо зави надясно по Четирийсет и седма. Пресякох диагонално под носа на огромен камион и свих след тях. Видях колата пред мен. На Десето авеню червеният светофар го спря и аз намалих скоростта. Когато светна зелено, той зави по Десето авеню, а аз успях да стигна дотам точно навреме, за да видя как потъва в един гараж. Докато мина покрай него, вече се беше скрил. Продължих, свих по Четирийсет и осма, паркирах на метър от пресечката, излязох и прекосих авенюто.
На табелата пишеше: „Гараж Нан“. Беше стара триетажна тухлена постройка — нищо забележително. Приближих се към входа, влязох и се огледах. Светлината беше слаба и Не виждах надалече. Двата горни етажа изобщо не бяха осветени. Единствената ярка светлина идваше от малка стая с два прозореца отдясно на входа. Вътре имаше две бюра и столове, но никакви хора. След като постоях там десетина минути без никой да се появи, реших, че това не ми харесва и няма да е зле да се помъча да разбера защо.
Отидох до ъгъла, пресякох на другия тротоар, върнах се обратно и спрях да погледна входа отсреща. Не се виждаха хора, но естествено сред стълпотворението от коли и автобуси, може би бяха заели позиция няколко взвода. Промъкнах се, минах наляво зад един микробус, застанах и се ослушах. Долових лек шум, а след малко някъде зад мен някой започна да си подсвирква „О, каква прекрасна сутрин“. Свирачът се приближаваше отдясно и аз се преместих към другия край на микробуса. Той завърши мелодията, но продължавах да чувам ясно стъпките му по бетонния под. Движеше се от дясната ми страна — за него лявата, — стигна почти до входа и после чух отваряне и затваряне на врата. Беше влязъл в офиса.
Тръгнах бързо, но тихо покрай стената и после се насочих към задната част през лабиринта от коли. Когато срещнех долепени брони, предпочитах да заобикалям, вместо да рискувам някой незатегнат болт да се откачи под тежестта ми. Насред пътя си набелязах обект — дървени стълби, които водеха нагоре — и се отправих натам, но като стигнах, намерих по-добра цел. Видях, че има и стълби надолу. Оттам се разнасяха гласове. Единият беше на Фред. Приближих се и застанах отгоре, но не можех да доловя думите.
В такава ситуация има само един начин да разузнаете, без да ви видят краката и обувките. Легнах на лявата си страна върху най-долното стъпало, опрях се с дясната на горното, много бавно приближих глава към прозореца и надникнах. Първо не виждах нищо друго, освен коли и части от коли, които се губеха в мрака, но надникнах, при което едва не си изкривих врата и установих, че гласовете идват зад вратата на нещо като импровизирана стаичка. Вратата беше отворена, но хората вътре не можеха да видят стълбите, без да излязат навън.
Изправих се на крака и тръгнах надолу, но не така бързо, както ви го предавам. Единственото, което може да направите, като слизате по дървени стълби, е да вървите открая, да стъпвате внимателно на всяко стъпало и от все сърце да се надявате, че дърводелецът си е свършил добре работата. Стигнах долу. Подът беше бетонен. Безшумно се приближих до първата кола отдясно, минах зад нея, промъкнах се към следващата и продължих нататък. Скрит в сянката, можех да наблюдавам и да чувам всичко, което ставаше вътре. Седяха на гола дървена маса насред стаята. Дребният мъж беше с лице към мен, а Фред — отляво, виждах го в профил. Фред беше поставил ръцете си на масата. Ръцете на дребния мъж също бяха на масата, но в едната държеше пистолет. Зачудих се как е успял да нареди така сцената, тъй като Фред не беше парализиран, но обяснението можеше да почака. Използвайки колата като опора за пистолета, можех да си избера всеки квадратен инч от дребосъка.
