Той говореше:
— Не, не съм такъв човек, който ще ти тегли куршума само защото обича да натиска спусъка. Такъв човек все някой ден ще си намери белята. Предпочитам да не застрелвам никого, но както ти казах, Липс Игън мрази да си приказва с хора, които носят пистолети и това е негово право. Ще дойде всеки момент. Защо ти държа тая реч — не си мърдай ръцете! — защото сега ще ти взема пистолета, а ти си як и може да се опиташ да ми попречиш, затова не си въобразявай, че не ме бива да натисна спусъка. Тук в това мазе става идеално стрелбище. Някой ден може и да го направим.
По начина, по който държеше пистолета — здраво и без да трепва, но и без да го стиска — се виждаше, че е пълен лъжец. Явно обичаше да натиска спусъка. Продължи да го държи така, бутна стола си назад, изправи се и мина зад гърба на Фред.
Като застанете зад някого е малко неудобно да измъкнете пистолета изпод лявата му мишница с лявата си ръка, но той се справи много бързо и елегантно. Видях как Фред стисна зъби, но с изключение на това понесе всичко като джентълмен. Човечето се отдръпна крачка назад, погледна пистолета, кимна одобрително, пъхна го в страничния си джоб, върна се на стола си и седна.
— Бил ли си някога в Питсбърг, щата Пенсилвания? — попита той.
— Не — каза Фред.
— Там веднъж се запознах с един тип, който си правеше сам патрони. Не бях виждал подобно нещо. Твърдеше, че неговата барутна смес била по-силна, но всичко беше вятър работа. Просто беше луд, това е истината. Ако някой ден ми дойде толкова откачена идея, ще се откажа от занаята и ще се хвана да прекопавам боб. Излязох прав. Две-три години по-късно научих, че онзи тип си го е намерил в Сент Луис, щата Мисури. Според мен трябва да е забравил да сипе барут.
Той се разсмя. До този момент не хранех никакви лични чувства към него, но смехът му ми прозвуча неприятно.
— Ходил ли си някога в Сент Луис? — попита той.
— Не — отвърна Фред.
— И аз не съм. Знам, че е на Мисисипи. Ще ми се да видя тая проклета река. Веднъж един тип ми каза, че в нея имало алигатори, но докато не видя, няма да повярвам. Преди осем години…
Чу се звън. Стори ми се, че е от стаичката. Едно дълго позвъняване, две последователни къси, после още едно дълго. Дребосъкът тръгна покрай стената, като не сваляше погледа и пистолета си от Фред, протегна ръка към някакво копче и го натисна. Приличаше на едно късо, две дълги и едно късо натискане. После заобиколи, отиде до вратата и застана на прага с лице към стълбите, но без да изпуска Фред изпод око. Първо чух стъпки, после видях и краката на слизащия. Скрих се зад колата. Новодошлият естествено щеше да се огледа, а аз все още не бях готов да се присъединя към компанията.
— Здрасти, Морт!
— Здрасти, Липс. Чакахме те.
— Чист ли е?
— Да. Беше мушнал един Смит&Уесън под мишница да си мери температурата.
Останах в тази поза, докато чух, че новодошлият влезе в стаята, после бавно се надигнах и успях да погледна с едно око през прозореца на колата. Морт беше заел предишното си място и стоеше до стола. Липс Игън беше от другата страна на масата с лице към Фред. Беше доста як, с увиснали рамене и целият в сиво с изключение на синята риза — сив костюм, сива връзка, посивяло лице и малко сиво в тъмната коса. Носът му беше леко сплескан.
— Казваш се О’Конър, а?
— Да — отвърна Фред.
— Каква е тази история с Мат Бърч и жена ти?
— Някой ми спомена, че я видял в една кола с него миналия вторник следобед. Помислих си, че сигурно ми изневерява. Същата вечер го убиха.
— Ти ли го уби? — Фред поклати глава.
— Вчера за пръв път чух, че тя е била с него.
— Къде са ги видели?
— Колата била паркирана пред бара на Дани. Затова отидох там.
— Каква е била колата?
— Тъмносив кадилак седан. С кънектикътски номер. Виж какво, интересува ме само жена ми. Исках да я проверя. Този човек Морт, или както се казва, спомена, че ти можеш да ми помогнеш.
— Да. Възможно е. Къде са нещата му, Морт?
— Не съм го претърсил още, Липс. Чаках да дойдеш. Взех му само пистолета.
— Я да видим какво има.
Морт каза на Фред:
— Отиди да прегърнеш стената! Фред не помръдна.
— Първо — започна той, — да ви обясня за това име О’ Конър. Измислих го, защото не исках да споменавам моето, нали става въпрос за жена ми. Казвам се Дъркин, Фред Дъркин.
— Казах ти да отидеш до стената там отзад.
Фред се подчини. Направи три крачки и за да го виждам се налагаше да се преместя надясно и да подам глава зад предницата на колата. Нямаше смисъл да рискувам. Морт също изчезна. Чух слаб шум и след малко гласа на Морт:
— Не мърдай от мястото си.
После той пак се появи. Започна да изважда от джобовете си различни неща и да ги подрежда на масата. Нищо особено — вещи, каквито носи всеки мъж, но сред тях разпознах жълтия плик със снимките, които онзи ден бях дал на Фред.
Липс Игън прегледа купчинката и се спря на плика, портфейла и бележника. Той разгледа снимките, без да бърза. Когато проговори, гласът му беше съвсем друг. Не че до този момент беше дружелюбен, но сега звучеше наистина зловещо.
— Казва се Фред Дъркин и е частно ченге.
— Тъй ли? Мръсно копеле!
Гласът на Морт прозвуча така, сякаш Игън току-що му беше съобщил, че Фред търгува с наркотици.
— Сложи го пак на стола — нареди той.
Морт даде команда и Фред се появи в полезрението ми. Той се отпусна на стола и каза:
— Виж какво, Игън, и частният детектив си има личен живот. Научих, че жена ми…
— Затваряй си устата! За кого работиш?
— Това ти казвам. Исках да проверя…
— Казах, затваряй си устата! Откъде си намерил тези снимки?
— Това е друг въпрос. Те са отделно.
— Има го и Бърч. Откъде ги взе?
— Мислех, че може да открия нещо по убийството на онази мисис Фром и да изкарам нещо.
— За кого работиш?
— За никого. Това ти казвам. За себе си.
— Глупости! Дай ми пистолета, Морт, и намери въже и лещи.
Морт подаде пистолета, отиде до шкафа, отвори едно чекмедже и се върна с кълбо здраво въже и клещи. Клещите бяха средно големи и челюстите им бяха омотани с нещо, но не можех да определя точно с какво. Той мина зад Фред.
— Дай си ръцете отзад. Фред не помръдна.
— Искаш ли да те трясна по главата с твоя пистолет? Сложи си лапите отзад.
Фред се подчини. Морт размота въжето, отряза едно парче с нож, застана на колене, върза професионално китките на Фред, а краищата на въжето прекара през обръчите на стола и направи възел. После взе клещите. Не можех да видя какво прави с тях, но не ми беше нужно.
— Боли ли? — попита той.
— Не — отвърна Фред. Морт се разсмя.
— Внимавай! Трябва да отговориш на някои въпроси. Ако почнеш да се вълнуваш и да се дърпаш, може да ти откъсна някой пръст. Така че, мисли му! Готово, Липс!
