— Да, но не беше паркирана пред Дани.
— Стегни мъничко, Фред. А къде беше?
— Караше по Единайсето авеню към Петдесета.
— Тъмносив кадилак с номер от Кънектикът?
— Да.
— Колата на Бърч ли беше?
— За пръв път я виждах. Но Бърч работеше и с една банда крадци на коли, а естествено оня кадилак беше краден. Бърч беше забъркан в най-различен рекет.
— Да, нали е мъртъв, защо не? Коя беше жената с него?
— Не знам. Бях отсреща, не я видях. Махнете въжето! Няма да говоря, докато не го махнете!
Дишането му пак се ускори, а лицето му посивя още повече, затова казах на Фред да му даде почивка. Когато му разсукахме краката, Игън реши да ги свие, после да ги протегне и след това се отказа да ги движи повече.
— Разпозна ли жената? — попитах аз.
— Не.
— Би ли могъл да я идентифицираш?
— Едва ли. Минаха много бързо покрай мен.
— Към колко часа във вторник следобед?
— Около шест и половина. Може би малко по-късно. Приех това на консигнация. Пит Дросос ни бе съобщил, че жената от колата му казала да повика полиция в седем без четвърт. Зададох следващия въпрос почти неохотно от страх, че Игън ще се дисквалифицира, като даде погрешен отговор.
— Кой караше — Бърч ли?
— Не, жената. Това ме учуди. Бърч не е от тези, дето дават на жена да кара.
Бях готов да разцелувам този гнусен тип. Той почти доказа хипотезата на Улф. Изпитах желание да извадя снимките на Джийн Ести, Анджела Райт и Клеър Хорън от плика на Фред и да попитам Игън дали жената в колата прилича на някоя от тях, но се отказах. Той твърдеше, че не би могъл да я идентифицира и очевидно не можеше да понесе повече натоварване.
— На кого снасяш парите? — попитах го аз.
— На Бърч.
— Той е мъртъв. Сега на кого?
— Не знам.
— Май свалихме въжето много рано. Ако Леополд Хайм ти беше платил десетте бона или част от тях, какво щеше да направиш с парите?
— Да ги държа в мен, докато ми се обадят.
— Кой да ти се обади?
— Не знам. Станах.
— Въжето, Фред!
— Почакайте малко — примоли се Игън. — Попита ме откъде съм научил за Леополд Хайм. Получавах сведенията по два начина — направо от Бърч и по телефона. От време на време ми се обаждаше една жена и ми даваше имената.
— Каква жена?
— Не знам. Никога не съм я виждал.
— Откъде знаеше, че не е клопка? Само по гласа й ли?
— Познавах гласа й, но имаше и парола. — Игън стисна устни.
— Повече няма да я използваш — уверих го аз, — така че нека да я чуем!
— „Казал паякът на мухата“.
— Какво?
— Това е паролата. Така получих сведението за Леополд Хайм. Питаш ме на кого ще занеса парите, след като Бърч е мъртъв. Мислех си, че тя ще позвъни да ми каже.
— Защо не ти каза, когато ти позвъни за Хайм?
— Питах я, но отвърна, че ще ми съобщи по-късно.
— Тя как се казва?
— Не знам.
— На кой номер й се обаждаш?
— Никога не съм й се обаждал. Моята връзка беше Бърч. Сега вече не знам как да я намеря.
— Уф! Ще се върнем пак към това, ако се наложи да те стимулирам. Защо уби Бърч?
— Не съм го убил. Не съм убиец.
— Кой го уби?
— Не знам. Седнах.
— Както ти споменах, интересува ме само убийството. С това въже може да измъкнем всичко от теб, но ще е безполезно. Нужни са ни само факти, при това такива, които можем да проверим. Щом като не си убил Бърч и не знаеш кой го е направил, кажи ми сега точно как действаше схемата и недей…
Позвъни се. Станах от стола. Чуха се две къси, едно дълго и две къси позвънявания. Бързо казах:
— Запушете им устата.
Сол сложи ръка върху устата на Игън, а Фред се зае с Морт. Отидох до копчето на стената и го натиснах така, както го беше натиснал Морт. Един път късо, два пъти дълго и пак късо може и да не беше верният отговор, но се налагаше да импровизирам. После излязох от стаята и с изваден пистолет застанах на три крачки от стълбите. Долових отгоре гласове, настъпи кратка тишина, а след това се разнесе звук от приближаващи стъпки.
— Арчи? — извика отгоре Ори.
— Да. Тук съм.
— Водя компания.
— Прекрасно! Колкото повече хора, толкова по-весело! Стъпките стигнаха до стълбите и някой започна да слиза.
Видях първо грижливо лъснати черни обувки, после добре изгладен тъмносин панталон, след това сакото към тях и като връх на всичко това — лицето на Денис Хорън. Изразително лице. Зад него беше Ори с пистолет в ръка.
— О, здравейте — казах аз.
Той не искаше да говори с мен, затова се обърнах към Ори.
— Как пристигна?
— Сам, с кола. Вкара я в гаража, а аз си придадох нехаен вид. Погледна ме, но не каза нищо, приближи се до звънеца на една колона и го натисна. Щом чух сигнала от другата страна, реших, че е време да се намеся, показах му пистолета и му наредих да тръгне пред мен. Който даде сигнала може би е наблизо…
— Всичко е наред. Аз го дадох. Препипа ли го?
— Не.
Приближих се към Хорън и го потупах както по вероятните, така и по някои по-слабо вероятни места.
— Добре. Върни се горе и обслужвай клиентите. Ори излезе, а аз извиках:
— Сол! Прибери този пистолет, вържи му краката и ела тук. Хорън тръгна към вратата на стаичката. Сграбчих го за ръката и го дръпнах. Той направи опит да се освободи и аз я извих доста силно.
— Не си мислете, че се шегувам — казах аз. — Знам на кой номер да повикам линейка.
— Да, работата е сериозна — съгласи се той. Тънкият му тенор се нуждаеше от смазване. — Достатъчно сериозна, за да те унищожа, Гудуин.
— Може би. Но в момента сериозният съм аз и ми е причерняло, така че внимавайте. — Появи се Сол. — Запознайте се с мистър Сол Панцър. Сол, това е Денис Хорън. След малко ще го поканим на конференцията, но първо искам да се обадя по телефона. Закарай го до онази стена. Не го обезобразявай, освен ако не настоява. Не е въоръжен.
Влязох в стаичката и затворих вратата. Фред седеше на масата и си масажираше пръста, а другите
