— Много ме затруднявате, мистър Гудуин.
— Не аз ви затруднявам, а човекът, който е убил Пит.
— Да, разбира се. Не знаех нищо за това. Обикновено не поглеждам убийствата във вестниците. Прочетох нещо за смъртта на мисис Фром, включително тази подробност, че е носила обици във форма на паяци. Вие сте напълно прав — те са уникати. Имам човек в Париж, който подбира необикновени бижута за мен. Беше включил обиците в една пратка, която получих в края на април. Изработени са от Леркари.
— И ги изложихте на витрината си?
— Точно така. Когато вашият човек ме попита… Как казахте, че е името му?
— Кедър.
— Да, когато ме попита за тях, предпочетох да не си спомня. Подозирах, че е полицай, разследващ смъртта на мисис Фром, въпреки че не знаех защо са важни обиците, а изпитвам дълбок страх от всякакъв вид сензации. Би било много неприятно да видя името си във вестника. Ще бъда изключително признателен, ако ми спестите това, но не ви моля за обещание. Ако е необходимо да свидетелствам, ще свидетелствам. Продадох обиците в понеделник следобед, единайсети май. Една жена ги видя на витрината, влезе и ги купи. Плати сто и четирийсет долара с чек. Беше мисис Деймън Фром.
Би било голямо изживяване да поиграя покер с тази птица. — Нямате съмнения в това? — попитах аз.
— Никакви. Чекът беше подписан „Лора Фром“ и я познах — бях виждал нейни снимки. Почувствах се длъжен да ви съобщя това, мистър Гудуин, след като ми разказахте за убийството за момчето, по разбирам, че няма да е от никаква полза, тъй като жената в колата е била мисис Фром и тя е мъртва.
Можех да му кажа, че мисис Фром не е била жената в колата, по съм обещал на баба ми никога да не дрънкам, само за да покажа на другите колко много знам, затова се сдържах. Поблагодарих му, казах му, че според мен няма да е нужно името му да се появява във вестниците и станах да си вървя. Когато стигнах до вратата и протегнах ръка, а той любезно я прие, лицето му беше с точно същото изражение, с което ме посрещна.
Ори ме чакаше във фоайето. Като излязохме пак на улицата под дъжда, попита:
— Накара ли го да проговори?
— Разбира се, какво по-лесно от това? Каза ми, че с удоволствие би ти съобщил всичко още следобед, но те хванал да пъхаш някаква гривна в джоба си. Мисис Фром ги е купила на единайсети май.
— По дяволите! Какво ще ни помогне това?
— Не е по моята част. Улф се занимава с мисленето. Аз само оправям работите, които си оплескал.
Спряхме такси на Сентрал Парк Уест и той се качи с мен.
Улф беше в офиса и гледаше телевизия, която му доставя голямо удоволствие. Наблюдавал съм го да пуска телевизора осем пъти за една вечер, да гледа с възмущение от една до три минути, да го изключва и да се зачита пак в книгата си. Веднъж ми изнесе дълга реч на тази тема, която някой ден може да запиша. Щом влязохме с Ори, той завъртя копчето.
Докладвах му. Накрая добавих:
— Признавам, че поех риск. Ако момчето не му беше син, а племенник, когото би искал да удуши, бях загубен. Препоръчвам, ако докладваме на ченгетата, да пропуснем името му. А Ори иска да знае какво ще ни помогне това?
— И аз искам — изсумтя той. — Обади се Сол. Захванал се е с нещо, но не знае с какво.
— Споменах ви, че го срещнах в АСАДИП.
— Да. Името му е Леополд Хайм и живее в един евтин хотел на Първо авеню — записано е в бележника. Имал е кратък разговор с мис Райт и също с помощника й, някой си мистър Чейни. Обърнал се е към тях за помощ. Влязъл е в страната нелегално и живее в ужас, че ще бъде заловен и депортиран. Те заявили, че не могат да му станат съучастници и да нарушат закона и го посъветвали да се консултира с адвокат. Отвърнал, че не познава адвокати и му дали името на Денис Хорън. Тази пушена треска беше много солена и съм жаден. Ще пиеш ли бира, Ори?
— Да, благодаря, ще пия.
— Арчи?
— Не, благодаря. Бирата ме обича, но аз не я обичам. Улф натисна копчето на бюрото си, за да сигнализира на Фриц за бира и продължи:
— Сол отишъл в кантората на мистър Хорън и му описал нещастието си. Хорън подробно го разпитал, като си водел бележки, и казал, че ще разгледа въпроса при първа възможност и ще му се обади. Сол се прибрал в хотела и прекарал в стаята цял следобед. В шест часа излязъл да хапне нещо и се върнал. Малко преди осем един мъж му дошъл на гости. Мъжът не си казал името. От известно време насам знаел за затруднението на Сол, съчувствал му и искал да му помогне. Тъй като трябвало да се мине както през полицията, така и през ЦРУ, щяло да струва скъпо. Според него общата сума, необходима да не го разкрият или тормозят, можела да възлезе на десет хиляди долара.
Улф извади от чекмеджето златната отварачка с посвещение от един бивш клиент, отвори една от бутилките, донесени от Фриц и си паля. Той изчака Фриц да отвори бирата на Ори и продължи:
— Разбира се, Сол изпаднал в отчаяние и заявил, че е невъзможно да намери такава сума. Мъжът бил готов на отстъпки. Казал, че не е нужно да плаща наведнъж, допустимо е да се издължи на седмични или месечни вноски. Добавил, че предоставя на Сол двайсет и четири часа да намери начини за това, а всеки опит да изчезне или да се скрие ще бъде катастрофален. Обещал да се върне утре по същото време и си отишъл. Сол го проследил. Да се решиш на такъв подвиг — да тръгнеш след подобен тип при тези обстоятелства — естествено би било безразсъдно и за най-опитния детектив и според мен рисковано дори за Сол. Но той се справил. Проследил го до един ресторант на Трето авеню, близо до Четиринайсета улица. В момента мъжът се храни в ресторанта. Сол се обади преди двайсет минути от отсрещния телефон.
Улф отпи глътка бира. Канех се, като свърши разказа си, да си направя един по-силен коктейл, за да удавя спомена за студения дъжд, но сега се отказах. Пред очите ми беше Сол и знаех как се чувства, свит в някаква дупка на Трето авеню, за да се скрие от дъжда, вперил поглед към ресторанта отсреща, надявайки се от все сърце, че неговият човек няма да позвъни на някой приятел да дойде да го вземе с колата. Тъй като ставаше дума за Сол, най-вероятно вече беше наел такси и то го чакаше на ъгъла, но дори и така…
— Мога да взема колата — предложих аз — и да откарам Ори при Сол, а аз ще чакам на волана. На нас тримата не би ни се изплъзнал и Худини.
Ори изпи бирата си на един дъх, стана и промърмори:
— Да вървим.
— Сигурно трябва — намръщи се Улф.
Хора, които не само желаят, а горят от нетърпение да излязат на улицата, като не дават пет пари за опасностите, дебнещи отвсякъде, винаги го изваждат от равновесие. Ако това става вечер, толкова по-зле, но ако отгоре на всичко вали дъжд, цялото нещо за него приема фантастични пропорции.
— Вървете — въздъхна той.
Телефонът иззвъня. Улф не помръдна, затова вдигнах слушалката на моето бюро.
— Домът на Ниро Улф, говори Арчи Гудуин.
— Обажда се Фред, Арчи. Трябва да слуша и шефът.
— Ще свършиш ли бързо?
— Не, доста е дълго и ще ми трябваш. Аз съм…
— Почакай секунда. — Обърнах се към Ори: — Фред е на телефона и нещо се вълнува. Ти тръгни сам. Най-сигурно ще хванеш такси на Десето авеню. Ако Фред не се нуждае от мен повече от Сол, след малко и аз ще дойда при вас. В противен случай няма да дойда.
Ори взе адреса на ресторанта и изчезна. Улф вдигна слушалката си.
— Готово, Фред — казах аз в моята слушалка. — Мистър Улф вече е на телефона.
— Откъде се обаждаш? — попита Улф.
— От една дрогерия на Девето авеню и Петдесет и пета улица. Струва ми се, че попаднах на нещо. Сутринта се видях с онзи човек от „Газет“, при когото ме изпрати Арчи и той ми даде куп сведения за Матю Бърч. Бърч има няколко порока, така че можех да си избирам, но основното му леговище е едно заведение на Девето авеню. Казва се „Бар и грил при Дани“. Намира се между Петдесет и четвърта и Петдесет и пета.
