безпристрастно, сякаш вършеше нещо съвсем нормално.
— Жена ми ти праща много поздрави. Племенниците ти също. Питър става на пет години утре. Кийт проходи миналата седмица. Баба, както обикновено, се моли за пълното ти оздравяване. Страхувам се, че силите й намаляват с всеки изминал ден; паметта й също не е такава, каквато беше. Духът й обаче е все така силен.
Гостът се приведе напред, подпрял лакти върху коленете си.
— Кажете ми, мис Аштън, мислите ли, че ни чува?
Мария остави плетката си, вдигна поглед и го премести бавно първо към лицето на Солтърдън, а след това — към брат му.
Той обърна глава.
— Защо ме гледате така? — попита тихо той.
— Трудно ми е да си представя…
— Че сме еднакви ли? Да, сигурно е така. Кажете, мис Аштън, брат ми плаши ли ви?
— Понякога.
— Несъмнено прислугата също е помогнала за това с разказите си, нали?
Младата жена стисна дланите си, отпуснати в скута. Синята прежда се разпиля между пръстите и по коленете й. Бузите й започнаха да горят, гърлото й се сви.
— Не беше само прислугата, сър.
— А, предполагам, че имате предвид нашите гостенки, дамите Дреймонд, за които не може да се каже, че са дипломатични. — Стисна устни и повдигна дебелите си вежди. — Ако дори сега се появи възможност за брак с брат ми, бас държа, че ще скочат върху нея като изгладнели кучета върху мъртъв плъх. Трябва да добавя, че самата виконтеса би била щастлива при мисълта да… забавлява херцог Солтърдън, стига да й се удаде… Виждам, че не сте убедена. — Младият мъж стана от стола си и й предложи ръката си. — Елате, мис Аштън. Елате, елате. Ценя верността и стриктното придържане към вашите задължения, но се съмнявам дълбоко, че той би направил някоя беля за няколкото минути, през които ще отсъстваме.
Мария остави неохотно ръкоделието си и го последва.
Докато се движеха из галерията, Бейзингстоук сочеше ту един, ту друг от портретите по стените; образите на неговите прадеди бяха запечатани завинаги върху платното с маслени бои. Минаха покрай тристагодишни вази и вековни мебели, чиято прекрасна повърхност бе скрита под стотици слоеве потъмнял пчелен восък. Погледът й продължаваше да се стрелка към нейния събеседник. Високата му фигура, безупречното облекло, всичко напомняше по-скоро провинциален благородник, отколкото един от най- изтънчените английски аристократи. И освен това…
О, но той беше невероятно красив!
Влязоха в някаква стая, осветена единствено от оскъдната дневна светлина, която се промъкваше през редицата масивни прозорци на отсрещната стена.
— Милорд — промълви младата жена, докато обхващаше с поглед невероятното помещение с ламперия и постлан с плюшени килими под.
В центъра имаше пиано. Абаносовата му повърхност блестеше под кристалните полилеи над главите им.
Бейзингстоук се приближи до инструмента и прокара леко длан по полираното дърво. За момент лицето му придоби измъчено изражение. Ръката му се сви в юмрук. Когато заговори отново, гласът му прозвуча напрегнато и дори грубовато.
— Имало едно време, мис Аштън, един изключително надарен младеж, роден с рядък талант — да чува музика в съзнанието си, невероятна музика, достойна за най-великите майстори. От най-ранна възраст той изгарял от желание да вдъхва живота на тази музика… да я изкарва навън, така да се каже. Късно нощем той ставал от леглото си и идвал тук — когато всички други спели — и прекарвал часове пред това пиано, а нотите бликали от пръстите му към клавишите.
Бейзингстоук седна на широката табуретка пред инструмента, леко разкрачил крака, и пръстите му полетяха по клавишите, без да ги докосват.
— Аз понякога се промъквах на верандата, затварях очи и, обгърнат от мрака, слушах. И, изпълнен със завист се питах, защо аз също нямам такъв талант.
— За негово височество ли говорите? — попита Мария.
— Трудно е за вярване, нали, мис Аштън? Трудно е да си представи човек, че онзи мъж, или онова, което е останало от него, някога е бил музикален гений.
Бейзингстоук натисна един клавиш и звукът отекна из стаята. Когато вдигна отново очи към своята събеседничка, погледът му бе изпълнен с плам и лудост, също като на брат му.
— Трябва да разберете, скъпа, че такова лекомислено прекарване на времето просто не беше подходящо за един бъдещ херцог Солтърдън. Трябваше да се обучава на по-сериозни неща. Пази Боже един деветгодишен бъдещ херцог да не разбира в тънкости как се управлява имение, принадлежало на нашето семейство откакто Господ е създал Англия. Представяте ли си, че някога му завиждах заради факта, че докато аз скитах където си исках и с когото си изберях — стига да ми бе равнопоставен, разбира се, той се затваряше с баща ми, за да се превърне в мъж, преди да бе имал възможност да бъде дете. Единственото, което имаше значение, бе херцогската титла. Потръпвам само като си представя какво може да причини на когото и да било това бреме.
Стана от табуретката и пресече стаята, като се насочи към група столове край прозорците. Мария го последва на пръсти, за да не смути величественото спокойствие и тишината на строгото помещение.
Бейзингстоук спря пред някакъв завит с чаршаф предмет в тъмния ъгъл зад столовете. Внимателно повдигна лененото платно и разкри недовършен портрет на изумително красивия Бейзингстоук, застанал край един стол. На него седеше жена в широка червена рокля, но без лице.
— Брат ми, мис Аштън, или онова, което бе някога херцог Солтърдън.
Мария преглътна с усилие и поклати невярващо глава.
— Не може да бъде. Това там сте вие…
Събеседникът й застана до картината, зае позата на мъжа върху платното, поставил едната си ръка върху облегалката на стола, другата пъхнал небрежно в джоба на бричовете си.
Вперила поглед в потрета, младата жена се приближи към него, неспособна да се отдели от очите, които я наблюдаваха — дълбоки, страстни, едновременно пламенни и студени като острието на сабя.
Това не бяха милите очи на лорд Бейзингстоук! Нито пък беше негова опасната, каменна мъжественост на острите му черти. Но… те нямаха нищо общо и с човека, когото бе наета да гледа. Не, мъжът на картината не бе ни най-малко дивак или звяр, а олицетворение на изтънчеността.
— Жената — промълви тя, като си наложи да погледне недовършената фигура на стола. — Коя е тя?
За момент погледът на нейния събеседник се премрежи; той стисна челюсти и разтегна устни в усмивка, с която заприлича много на известния си брат.
— Скъпа ми мис Аштън, това е бъдещата херцогиня Солтърдън — красивата бъдеща съпруга… лейди Лора Дънсуърти Ронсъвил.
ШЕСТА ГЛАВА
Върху инкрустираното със слонова кост писалище, на което бе изобразен фамилният герб на херцога, Мария направи последен опит да опише преживяванията си в едно писмо до Джон и в друго — до майка си, макар да знаеше, че никога нямаше да ги изпрати. Джон, разбира се, щеше да се развълнува много на всяка дума, която получеше от нея. Посланието й щеше да го окуражи, да го накара да повярва, че все още имаше надежда за него… за тях. Нямаше да се изненада дори ако той дойдеше в Торн Роуз, за да я убеди да си тръгне, да се омъжи за него… да прекара остатъка от живота си подобно на своята майка.
Младата жена смачка листа и го захвърли на пода. Защо не можеше да се съсредоточи върху нищо друго, освен върху образите от картината? Онзи човек не беше звяр. Нито чудовище. Единствено олицетворение на власт и изтънченост… не, на крайна арогантност. Невероятно самоуверен мъж. Който освен това излъчваше такава мъжественост, че я караше да се чувства… как всъщност я караше да се чувства?
