такова съчувствие. Само това бе достатъчно, за да я съкруши.
Бейзингстоук отстъпи, заобиколи брат си, който продължаваше да се взира в огъня, свил в юмруци вързаните си ръце. Приличаше на напълно съсипан човек.
Неговият близнак постави длан върху рамото му и го възнагради с лишена от всякаква емоция усмивка.
— По време на отсъствието ви, мис Аштън, поговорих нашироко с Трей. Мисля, че слушаше. Мога само да предполагам дали е разбирал. Напомних му, че и вие, подобно на другите преди вас, сте наета от херцогинята, за да му помогне. Тя обаче вече се умори да слуша за словесните му и физически насилия през последната година. — И, вече по-сърдито, додаде: — Ако негово височество не желае да се озове до края на живота си в психиатрия, трябва да се постарае да сдържа гнева си. И да помисли да излезе от това състояние, което сякаш вика: „Съжали ме“. Аз лично го намирам за отблъскващо досадно.
Херцогът се размърда, отпусна юмруци и отново ги сви.
Бейзингстоук доближи устни до ухото на своя близнак и прошепна:
— Но, двамата с Трей никога не сме били на едно мнение относно това как е най-приемливо да се отнасяме към света като цяло. Нали, скъпи братко? И не съм ли повтарял често, че ако обширните владения на херцогинята преминеха в моите ръце, щях да се погрижа да бъдат обслужвани внимателно, дори предпазливо? Под „внимателно“ имам предвид „оскъдно“, като например издръжката на непокорни гении и т.н. Мис Аштън?
— Д-да, ваше височество?
— Струва ми се, че искахте да го приведете в приличен вид?
Младата жена кимна.
— Донесете бръснача и пяната.
И той нави ръкавите и оголи загорелите си ръце. Дланите му, видя с изненада тя, изглеждаха загрубели като на фермер.
Когато му подаде бръснача и пяната, той поклати глава.
— Аз съм тук само за морална подкрепа, мис Аштън. Ще му напомням, че ако се държи неестествено, както е направил преди малко, ще се заема лично с бръсненето.
И намигна на брат си, който продължи да не му обръща внимание.
Едва сега Мария погледна към Солтърдън, към същите очи, които до неотдавна бяха горели с такъв гняв и омраза. Бавно, съвсем бавно сега те се обърнаха към нея. В тях вече нямаше гняв. Нито отчаяние. Сивите орбити отразяваха объркване и страх, които я разтърсиха също така силно, както и неотдавнашното му избухване.
— Няма да ти сторим нищо лошо — увери го тя с възможно най-твърд глас.
Усилието да говори изгаряше гърлото й. Усещаше всеки пурпурен белег като остър камък, забит в плътта й.
Щом допря предпазливо острието до бузата на херцога, младата жена почувства напрежението в погледа му, забеляза капчиците пот, които се появиха по челото и слепоочията му.
— Уплашен е — обърна се към брат му младата жена.
— Защото знае, че ще му прережа гърлото, ако се опита отново да ви направи нещо — отвърна с подигравателна усмивка той. — Или, още по-добре, ще поканя дамите Дреймонд да хвърлят един поглед върху онова, в което се е превърнал негово височество. Видях ги да обикалят из коридорите на Торн Роуз над десетина пъти през последните дни с надеждата да зърнат „ревящото чудовище“. Лондон несъмнено ще закипи в резултат на подробното описание на нашия войнствен херцог, още преди да е свършила седмицата.
Ако случаят не беше толкова сериозен, Мария сигурно щеше да се разсмее, тъй като заплахата на Бейзингстоук бе засегнала оголен нерв. Вълчите очи на брат му се присвиха. Издаде някакъв дълбок гърлен звук, който би бил заплашителен, ако положението бе повече на негова страна.
Сърцето биеше бясно в гърдите, гърлото и ушите й. Отново намаза пяната по челюстите, под носа, по брадата. Въздухът натежа от напрежение.
— В случай, че сте забравил, ваше височество, името ми е Мария Аштън — представи се сухо тя, като се съсредоточи върху бузата му, а не върху очите, които не се отделяха от лицето й.
О, само да можеше да спре трепренето на ръката си. Нямаше от какво да се страхува, китките му бяха завързани, а Тадеус се въртеше някъде отзад. Бейзингстоук стоеше до нея, солиден като часовой; цялото му поведение представляваше явна заплаха към близнака му, ако решеше да предприеме нещо страшно.
— Нейно височество ме нае да ви правя компания. Подозирам, че се чувствате доста самотен тук.
Внезапно херцогът изръмжа ядосано и извърна рязко глава.
Бръсначът разряза бузата му.
Младата жена хлъцна. Огорчението й нарасна още повече при вида на кръвта, която оцвети в розово пяната наоколо само за секунди.
— Вижте какво направихте — възкликна тя, но веднага прехапа устни и се помоли за търпение и спокойствие. — Умолявам ви, ваше височество, да запазите спокойствие, ако не желаете да бъдете възпрян насилствено.
Минаха няколко секунди. Тъй като той не направи друг опит да се разбунтува, тя продължи работата си внимателно, изключително внимателно, в очакване на нов пристъп на гняв, тъй като нейният повереник определено изглеждаше готов да избухне по най-малкия повод.
Той обаче не направи друг опит да протестира. Просто впери поглед в някаква далечна точка в стаята и, като скръцна със зъби и стисна юмруци, я остави да довърши тежката задача — да избръсне дългите косми от лицето му.
Най-сетне Мария отстъпи назад, пое си пресекливо дъх, изпълнена с облекчение, и все още с бръснача в ръка, се взря в своето творение.
— О! — прошепна тя и настроението й се проясни значително.
Омайващите черти, пленили въображението й след пристигането на Бейзингстоук, сега се разкриваха пред очите й; оглеждаше всяка подробност и я намираше действително очарователна, макар и доста по- остра и сурова от тези на брат му или дори от нарисуваните върху сватбения му портрет.
Забравила за Тадеус, който бе спрял да ходи напред-назад из стаята, забравила дори лорд Бейзингстоук, застанал до нея с ръце в джобовете, младата жена взе едно огледало и го подаде на своя повереник.
— Виж се — помоли го тя. — Така не е ли по-добре, ваше височество? Този образ не е ли по-достоен за един истински аристократ, заслужил титлата си?
Предпазливо, неохотно, Солтърдън премести поглед към огледалото.
С непрекъснато разширяваща се усмивка на лицето, със замъглени от удоволствие очи, Мария се отпусна на колене до стола на херцога и се взря заедно с него в огледалния образ… по-скоро в образите на двамата. Бузите й поруменяха от радост. Очите й пламнаха от вълнение.
— Нали все пак е красив? — попита тихо тя. — Не е звяр, сър. Не е дракон. Не е вълк. Човек, благословен с невероятна красота.
Нейният повереник съзерцаваше отражението си недоверчиво, без да мига, сякаш пред него се намираше някакъв непознат. По лицето му преминаха безброй емоции: объркване, безсилие, отчаяние.
Затвори очи и извърна глава. Гневът започна да се връща, да завладява чертите му, да превръща челюстта му в гранит, да набраздява челото му. Вените на врата му изпъкнаха, когато се помъчи да се отърве както от огледалото, така и от въжетата, с които го бяха привързали към инвалидния стол.
Мария пусна огледалото на пода, скочи на крака, поколеба се за момент, после обхвана лицето му в дланите си, макар той да въртеше глава наляво-надясно.
— Престанете! — възкликна умолително тя. — Много ви моля, ваше височество. В това няма нищо страшно, кълна се. Това не е лицето на някой непознат, а вашето собствено. Защо бягате от него?
Солтърдън издаде някакъв звук, в който се чувстваше повече болка, отколкото гняв, като я принуди да го сграбчи за косите, за да може да го погледне право в очите. Лицето му бе изкривено от силни емоции.
— Искаш ли да донеса още въжета? — провикна се Тадеус.
— Не, не въжета — побърза да отвърне Мария. — Той има нужда от съчувствие, не от още
