я караха да трепти от подновения си ентусиазъм във връзка с трудната й задача. Мили Боже, откога не се бе чувствала така безгрижна и лека?
Щом стигна до верандата, заяви с ясен и чист глас, който можеше да извади от мислите му и най- задълбочения мечтател.
— Добро утро, ваше височество.
Той обаче не помръдна.
Заобиколи го, като оставяше почетно разстояние помежду им и се вгледа в профила му, целуван еднакво ревностно и от слънцето, и от вятъра; той се взираше натам, където един коняр упражняваше буен, кафеникавочервеникав кон. Колко слабо и стоическо изглеждаше гладко избръснатото му лице. Може би преди малко само си бе въобразила изписаното по него удоволствие. Определено сега почти нищо в него не излъчваше спокойствие.
— Добро утро — повтори по-твърдо младата жена. — Великолепна сутрин, нали, ваше височество?
Никакъв отговор.
Тя вдигна падналото одеяло и го сгъна надве, преди да се приведе предпазливо и да завие с него краката му.
— Колко сте красив тази сутрин и какъв изтънчен вид имате, ваше височество. Какви прекрасни кожени бричове и…
Той грабна завивката от ръцете й и я захвърли на каменния под. Все така без да я погледне, без да издаде звук.
Пулсът й се ускори, дъхът заседна в гърлото й, което и без това още я наболяваше от снощните преживелици. Мария запристъпва неуверено на пръсти, като местеше очи, изпълнени с напрежение и страх, първо към Бейзингстоук, който наблюдаваше брат си с леко раздразнение, после към тези ръце, твърди като наковални, които едва не бяха отнели живота й предишната вечер.
Вдигна отново одеялото.
— Въздухът е студен, ваше височество. Ако можехте да видите бузите си, как са почервенели от студа, а устните ви дори са посинели леко… не бих искала да се разболеете от пневмония, сър.
И тя зави отново краката му с одеялцето, пъхна краищата под бедрата му и посегна предпазливо към шала.
Той сграбчи китката й. Едва тогава насочи към нея безмилостните си сиви очи; гладко обръснатата му челюст потрепваше гневно и войнствено. Чак сега младата жена осъзна колко близко до неговото бе лицето й, неприлично близко. Топлият му дъх галеше бузата и устата й. Очите му с цвят на пепел бяха осеяни със златисти точици, които не беше забелязвала досега.
— Сър — заяви сухо тя, — причинявате ми болка.
Пръстите му обаче продължиха да я стискат като клещи още един безкрайно дълъг миг, през който тя се запита дали ще се наложи да потърси помощта на брат му.
Най-сетне, малко по малко, натискът отслабна, така че тя успя да издърпа ръката си. Вдигна я пред гърдите си и започна да я масажира с другата, за да намали силната болка. Нямаше да заплаче, нямаше да издаде колко бе ядосана и обидена от упорито нападателното му поведение към нея. Тогава забеляза отместената встрани количка с храна.
В желанието си да намали напрежението, Мария обяви с привидно безгрижие:
— Виждам, че сте отказал да закусите. Но сигурно сте гладен. Я да видим какво ви е приготвил готвачът?
Повдигна един след друг сребърните капаци. Под тях видя почти изстинали баница с дроб и гъби, яребишки бутчета, наденички и яйца а ла крал Джордж, печени домати и пресни плодове.
— Ама това е истински пир, сър. Тук все трябва да има нещо, което обичате. Ще сложа в една чиния по малко от всичко. Нищо не увеличава апетита така, както едно хубаво, студено утро.
Успя да се усмихне, когато постави на скута му един поднос и отстъпи, изпълнена с тревожно очакване.
Той я гледаше.
— Яжте — окуражи го младата жена; усмивката й започваше да избледнява, тъй като той нито помръдваше, нито говореше. — Може би ви е нужна помощ — предложи по-тихо тя. Пое си дъх, придърпа един стол и се настани върху него. Наряза на хапки наденичките с яйцата и посипаните със захар горски плодове. Набоде храна на вилицата и я поднесе към устата му.
Нищо.
— Само една хапчица, сър. Сигурна съм, че много ще ви се услади…
Херцогът извърна лице.
Тя последва решително устата му с вилицата.
— Трябва да ядете. Мъж с вашите размери не може да живее само от въздуха…
Той се обърна на другата страна.
— Ако не заради вас самия, тогава заради баба ви и брат ви…
Негово височество блъсна отново ръката й; яйцата и наденичките се пръснаха върху скута и краката й. След това с другата си ръка измъкна рязко вилицата; жестът бе по-скоро механичен, отколкото човешки. И тогава я пусна.
Решително, съсредоточено и очевидно изпълнен с бурни емоции, Солтърдън опита да си послужи сам с прибора. Старанията му обаче се проваляха. Най-накрая, в пристъп на гняв и раздразнение, блъсна подноса от скута си; той се разби в краката на Мария.
Бейзингстоук пристъпи към нея, но тя вдигна ръка, за да го възпре.
Постоя известно време неподвижно, след това стана от стола, изтърси яйцето, което висеше упорито на глезена й, прескочи разбития порцелан, извади друга чиния от сервирната количка и отново натрупа храна отгоре й.
— Очевидно, ваше височество, желаете да се храните и то да се храните сам. И това е напълно разбираемо, тъй като вие сте много горд човек и настоящата неспособност да се грижите сам за себе си ви е непоносима. Но, умолявам ви… позволете ми да ви помогна.
Той я гледаше.
Тя също го гледаше.
Най-после херцогът отвори уста и младата жена започна да го храни.
В далечината, окуражаван от опитния коняр, Ноблес се движеше в тръс, като вдигаше високо копита; мускулите на раменете и хълбоците му потрепваха, а от ноздрите му излизаше пара. Солтърдън го наблюдаваше през присвитите си очи и си припомняше хладните утрини, когато той сам бе яздил арабския жребец из гористите местности на Торн Роуз, най-често придружаван от красива жена във великолепни одежди и шапка с воал и пера. А след това, по някое време, я бе прелъстявал и я бе любил под клоните на дърветата.
Господи, колко му се спеше. Искаше да забрави, че вече не можеше да се справи нито с буйния си кон, нито с една буйна жена. Беше забравен от Бога инвалид. Евнух. Не можеше да върже две думи накръст, още по-малко да накара една жена да вика от желание и страст.
Но тя… тази нова непозната, тази натрапница, това момиченце просто не го оставяше на мира. Беше край него, когато опитваше с всички сили да се обвие отново в самотата на собственото си съзнание. Този вълшебен глас проникваше до него, през мъглявите му мисли, и подобно на пъстра хрътка го примамваше навън от умиротворения мрак, където имаше само плаващи пясъци.
Къде беше сега тя?
Несъмнено планираше обяда му с намерението да го храни отново в устата. Следващия път щеше да я стисне за гърлото с двете си ръце. Може би така щеше да се отърве от нея, да я запрати през вратата, както бе правил с другите, така че никога повече да не се върне.
Това бе спасението.
И като че ли момичето не му бе достатъчно, та трябваше да търпи и лицемерния си брат. Любимеца на баба им. Единственият Хоторн, който можеше да пада многократно в отходна яма и да излиза оттам, ухаещ
