жестокост.
— Той иска да ти скърши врата.
Слугата пристъпваше нервно от крак на крак, готов да скочи при първия признак за ново нападение; възпираше го единствено присъствието на Бейзингстоук.
— Моля ви — промълви младата жена. — Искам само да помогна, ваше височество. Няма от какво да се страхувате. Или да се срамувате. Вие сте… забележително красив.
Думите й като че ли го поуспокоиха. Или просто се бе уморил от вътрешната си борба. Малко по малко тялото му се отпусна и, макар да продължаваше да държи главата си извърната встрани, болката и гневът се превърнаха отново в безизразност.
СЕДМА ГЛАВА
Беше топло февруарско утро. От покафенялата трева се издигаше топла мъгла и почти веднага се разпръскваше на слънцето; то грееше толкова ярко, че въздухът бе топъл като през лятото. Пролетта изглежда бе пристигнала забележително рано и макар до края на втория месец на годината да оставаха още един-два дена, птиците и напъпилите дървета очевидно се готвеха да бият всички рекорди и да убедят обитателите на Торн Роуз, че зимата е останала зад гърба им.
Обикновено веселото, слънчево утро кара човек да се чувства ако не щастлив, то поне устремен към щастието. Мария бе прекарала една безкрайна нощ. Беше се въртяла и мятала в леглото, а когато бе станала от измачканите чаршафи, в огледалото насреща си видя изпитото, измъчено лице на някоя бездомница. Щом обаче отвори прозорците и в стаята й нахлу свежият въздух на този като че ли пролетен ден, тя се оживи веднага.
Тъй като се бе успала, младата жена побърза да приключи с тоалета си. Зае се първо с косата, която реса с четката, докато заблестя, а след това я завърза на топка на тила си; така придобиваше съвсем благоприличен вид. Нейният господар вече беше на себе си. Часовете и дните, в които можеше да си мечтае необезпокоявана, бяха отминали. Край на фантазиите за разходки из околностите и игра с пеперудите, или за закачки с бъбривите катерици.
Освен това снощи, по време на вечеря, Бейзингстоук бе обявил, че си тръгва тази сутрин и бе настоял топло дамите Дреймонд да го придружат обратно до Лондон. Щял да се погрижи кочияшът им, Клайд, да намери пътя до дома веднага щом се оправи, но Мария подозираше, че трябваше да подложат слугата на силен натиск, за да го принудят да се раздели скоро с Гъртруд.
Мис Аштън постави дантеленото боне и го завърза под брадичката си. Пъргаво сложи една от двете си черни рокли и кожените обувки, подскокна на един крак до вратата на Солтърдън и спря на прага, за да разбере какво е настроението в стаята му, оживена от типична за късното утро дейност. Наведена над леглото на херцога, Моли събираше чаршафите, а задните части на глезените и прасците й надничаха изпод колосаната пола. Икономката махаше паяжина на един от полилеите, а трета слугиня, застанала на колене, обираше мъха от килима.
— Къде е той? — попита младата жена; и трите прислужнички вдигнаха изненадано глави. — Негово височество, къде е?
— Лорд Бейзингстоук реши, чи на негово височество шъ му съ отрази добре да подиша малко свеж въздух — отвърна Гъртруд. — Мисля, чи закара инвалидния му стол към конюшнята. Негово височество обича да наблюдава от верандата как разхождат конете му.
— Значи е… на себе си?
— Да — кимна икономката. — Необщителен кат’ винаги, но поне не ни крещи и не ни напада. Побързай, скъпа. Ти също можеш да се порадваш на животинките.
— Да, така и ще направя — засмя се възбудено Мария.
И излезе от къщата. Покритите с камък пътеки се редуваха една след друга. Тук-там се виждаха естествени и изкуствени езерца и във всички тях грациозни лебеди с извити като дъга шии се плъзгаха по гладката им като стъкло повърхност. Имаше полусрутени каменни стени, обрасли с бръшлян, а пътеката понякога се препречваше от къпинови храсти. От време на време пред очите й попадаха малки полегати възвишения, а когато достигаше върха им пред погледа й се ширваше море от бледи минзухарови филизи.
Във всичко това имаше нещо мистично и то я караше да се чувства като лекомислено дете. Ако Пол беше тук, сигурно щеше да я подразни, че под цветовете на камбанките и анемониите се крият феи. Ах, ама той наистина много обичаше да я дразни!
Най-сетне откри своя повереник там, където го бе оставил брат му — на една малка веранда, която първоначално не й се стори нищо повече от гладка зелена повърхност, заобиколена от кафеникави папрати във формата на широки ветрила. Когато се приближи обаче се оказа, че покритият с мъх каменен под на верандата е свързан с очарователна къщичка, намираща се в близост до пръснати във всички посоки каменни конюшни.
Гледката я накара за момент да забрави всичко друго. Сърцето изпърха в гърдите й.
Къде бе останала обичайната строгост на чертите му? Колко гладко беше челото му! Колко мека беше линията на устните му, които изглеждаха почти усмихнати.
Не. Невъзможно. Единствено танцуващата около главата и раменете слънчева светлина му придаваше толкова спокоен и почти… щастлив вид. Само прохладата на вятъра бе зачервила бузите му, сякаш се готвеше да се разсмее от удоволствие.
Тя обаче продължаваше да стои като закована, неспособна да помръдне, хипнотизирана от играта на светлосенките върху лицето му. Колко красив и почти по детски невинен изглеждаше на слънцето този мъж, докато вятърът галеше замръзналите му бузи и флиртуваше с буйните му коси. Одеялото, което обикновено покриваше скута му, лежеше на купчина върху краката му. Топлият шал, с който Гъртруд му бе увила врата и раменете, висеше от облегалката на стола, развяван от време на време от някой по-рязък полъх на вятъра.
— Мис Аштън.
Младата жена подскочи и се обърна. Бейзингстоук стоеше в сенчестия тунел от брястове, вдигнал яката на палтото си.
— Добро утро — усмихна се той. — Ходих да ви търся. Реших, че една разходка с нас около конюшните би ви доставила удоволствие. — Преди да успее да му отговори, той я хвана за ръката и я помъкна напред. — Предполагам, че са ви запознали със страстта на моя брат към арабските коне.
— Донякъде, сър.
— Екзотични същества, мис Аштън, както скоро ще се убедите сама. Баща ни също е имал голяма слабост към тях. Изминал целия път до Арабия, за да купи няколко. И точно на обратния път към къщи корабът ни… — Пое си дълбоко въздух и бавно го изпусна през ноздрите си. — Гледайте къде стъпвате. Внимателно. Пътеката като че ли започна да се руши, откакто брат ми е вързан да си стои из стаите. Не обръщайте внимание на онова, което ви казах за кораба. То вече е без значение. По-добре да не мислим за случилото се. Та говорехме за коне. Арабски, мис Аштън. Моята съпруга, Миракъл, притежаваше десетина, ако не и повече, когато се запознах с нея…
— Миракъл?
Мария прескочи ниско пълзящия стрък кафяв бръшлян, спря, колкото да изложи за миг лице на слънцето, и продължи да върви редом със своя спътник.
— Да, Миракъл1 — потвърди той.
— Колко прелестно необичайно, милорд.
— Тя самата е прелестно необичайна, мис Аштън. Както и нейните коне. Скоро след сватбата ни тя подари няколко от тях на брат ми: един жребец на име Ноблес, една кобила, наречена Наппърл, и едно жребче от нейния жребец Напитов, което Трей кръсти Напполеон. Кълна се, че тези коне промениха живота на брат ми. Той прекарваше много по-малко време в хазартни игри, отколкото на гърба на Ноблес.
— Винаги съм казвала, милорд, че човек, който е добър с конете, е добър не само по сърце, а и по душа. Казват, сър, че циганското злато не дрънчи и не лъщи. То блести на слънце и цвили на сянка.
— Поговорка на самите цигани, предполагам — усмихна се Бейзингстоук.
Младата жена се засмя весело и забърза напред. Ясното утро и свежият вятър я зареждаха с енергия и
