— Аз… миша… ка… прекле… цвет! — извика отново той.
Мария положи всичките си сили, за да се концентрира върху устата му, тъй като погледът й започваше да се замъглява бързо.
Привлече я още по-близо, толкова близо, че вече усещаше дъха му по болезнено пламналата си кожа, той изръмжа мъчително бавно:
— Аз… мириша… като… проклето… цвете!
А след това с рев, по-скоро животински, отколкото човешки, херцогът я пусна. Тя полетя върху Гъртруд, която междувременно бе успяла да се надигне на ръце и колене, и се стовари на пода.
Младата жена пое с пълни гърди въздух; за един изпълнен с ужас момент той обаче като че ли не искаше да влезе в гърдите й, но след това нахлу като вряща течност в дробовете й и раздра гърлото й като бръснача, който още в началото на тази сцена бе полетял в един от ъглите на стаята.
Засипваше я хаос от звуци, усилван още повече от бученето в ушите й. Викаха жени, чупеха се стъкла, Тадуес псуваше.
Някой извика името й.
— Мис Аштън? Мис Аштън? К’во да прайм сега с него?
Мария опита да се изправи до седнало положение, притиснала длан към устата си от страх да не се разкрещи — очевидно закъсняла реакция — или да не се разплаче, което правеше винаги, когато бе уплашена или ядосана. Кръвта бучеше като хиляди пчели зад носа и в ушите й.
— К’во шъ кажете да го прайм сега? — чу се отново гласът. Този път позна, че принадлежи на икономката, но все още не можеше да фокусира погледа си. Стаята тънеше в мъгла, сред която се носеха напред някакви разляти форми. До слуха й достигна и някакво ужасно ръмжене като от ранен вълк. — Мис Аштън?
Мария успя да се надигне на ръце и колене, като се олюляваше напредназад, докато светът придоби формата на самотна фигура, просната на пода с разперени крайници, затиснати от Тадеус и още неколцина слуги.
— Стола — успя да произнесе тя и се разкашля силно в дланта си.
Поставиха херцога отново на стола му. С паднали върху небръснатото лице коси, с хищнически оголени зъби, нейният господар не сваляше изгарящия си поглед от лицето й и ръмжеше:
— Коя… по дяволите… си… ти?
Тадеус й помогна да се изправи. Подкрепяна от ръката му, обгърнала талията й, младата жена продължаваше да притиска длан към гърлото си и да поема мъчително една след друга глътки въздух. Малко по малко мозъкът й започна да функцуионира нормално и шокът й започна да се измества от гняв.
— Ваше височество, херцогинята ме нае за да…
— Махай се… оттук! — извика Солтърдън и се огледа за нещо, което да счупи.
Покрита със сапунена пяна и със скърцащи от водата обувки, Гъртруд се спусна към нея.
— По-добре го остави, моме. Той шъ съ успокои в крайна сметка…
— Не, няма да го оставя! — отговори разгорещено Мария, отблъсна Тадеус и се приближи към своя повереник, стиснал с всичка сила страничните облегалки на стола си. — Очевидно негово височество е преценил, че трябва да счупи легена с водата, Гъртруд. Би ли била така добра да ми донесеш друг?
Слугинята хлъцна.
— Не може да искати да опитати отново.
Мис Аштън започна да събира парчетата счупен порцелан, пръснати сред локви сапунена вода. Вдигна бръснача, повъртя го в ръката си и се обърна към херцога, който я наблюдаваше, присвил подозрително очи.
— Мисля, че не е искал да ми стори нищо лошо — заяви най-сетне тя с възможно най-твърд за дадените обстоятелства глас. Вената на врата й пулсираше, а гърлото я болеше така, сякаш току-що бе погълнала горящ въглен. Въпреки това се приближи предпазливо към своя пациент. — Струва ми се, че се е пробудил от… дрямката си и… се е уплашил.
Солтърдън я следваше с вълчия си поглед; горната му устна потрепваше леко.
— Когато страхът скове волята ни за живот, нашите реакции, колкото и да са човешки, понякога може да се окажат над способността ни да ги контролираме. Да вземем за пример мен самата. В някои моменти, когато негово височество опитваше да ме задуши, аз бях готова да сторя всичко, за да го възпра, дори да го нараня.
— Боже! — възкликна Тадеус. — Ти си не по-малко глупава от него.
— Не съвсем, Тадеус. Дори едно животно може да бъде убедено, стига да се действа с търпение и доброта. Разбира се негово височество не е животно, а човешко същество. Човек. Разумна, интелигентна личност, способна да действа с достойнството, сред което е родена.
Солтърдън насочи юмрука си срещу нея.
Младата жена отскочи, плъзна се на парче сапун и падна по задник така силно, че за момент занемя.
— От друга страна, я ми донеси въжетата, с които сте го връзвали преди. От време на време дори животните трябва да бъдат учени да уважават ръката, която ги храни!
Синините изпъкваха ярко на бялата й кожа. Бяха пет на брой, малки пурпурни кръгчета, четири от едната страна на врата й, а последното — от другата.
През последния четвърт час от стаята на негово височество не се бе чул никакъв звук. Слава Богу. Силата, която бе демонстрирала заради Гъртруд и Тадеус, я бе изтощила достатъчно, за да излезе от помещението под претекст, че трябва да смени мокрите си дрехи.
През последните трийсет минути се бе люляла напред-назад на стола пред огледалото на тоалетната масичка и бе наблюдавала как се подува вратът й. Бе изпробвала стотина извинения за това, защо трябва да напусне Торн Роуз и да се върне в бащиния си дом. Тази мисъл обаче бе достатъчна, за да прободе сърцето й със смразяващ ужас.
Нямаше съмнение, че в такъв случай щеше да прекара следващата година от живота си на колене, за да проси прошка от Бога, задето бе опозорила баща си.
Кое щеше да бъде по-голям ад? Да остане в Торн Роуз… или да се върне в дома си?
Най-сетне събра достатъчно смелост, за да влезе в стаята на Солтърдън.
Той стоеше неподвижно на стола си пред огъня, с привързани към страничните облегалки китки. Тадеус се суетеше наоколо, пъхнал ръце в колана на широките си панталони, с разпилени върху челото червеникави коси. Щом я видя, спря да се движи и се вторачи в нея.
Едва тогава забеляза Бейзингстоук, застанал край прозореца с кръстосани пред гърдите ръце. Беше свалил сакото си и останал по добре ушитата си риза. Погледна я, извил нагоре едната си вежда; устата му бе събрана в мрачна линия.
Мария докосна врата си, като премести поглед от него към брат му, който продължаваше да се взира в пламъците. Дали се бе оттеглил отново обратно в своя собствен ад?
Господ да й е на помощ, но се надяваше да е така.
— Мис Аштън — произнесе тихо, меко, съчувствено Бейзингстоук.
— Недейте — възкликна дрезгаво тя. — Страхувам се, че отново ще ме обземат емоциите. А в такъв случай не съм в най-добрата си форма.
Младият мъж се приближи до нея, подпря брадичката й с показалец и повдигна леко главата й на една страна.
— Копеле — промърмори под носа си той, а след това се опита да смекчи гнева си с една невероятна усмивка. — Знам, че това надали ще ви утеши кой знае колко, но ако негово височество бе с всичкия си, никога нямаше да се случи подобно нещо. Макар да бе донякъде безцеремонен в сърдечните отношения, никога не съм чувал да е наранявал физически някоя жена. Можете да си поплачете, разбира се. Това няма да развали ни най-малко мнението ми за вас.
Мария поклати глава в знак на отрицание, макар очите й да започваха да се изпълват със сълзи. Не смееше да премигне, иначе щяха да покапят. Малко хора обаче се бяха отнасяли към нея толкова мило и с
