Напрегната, затаила дъх… това бе слабо определение. Очевидно беше глупаво момиче. Лудо дете. Баща й несъмнено имаше право.
От стаята на Солтърдън се носеха шумове от шетнята на Гъртруд, която се суетеше между масата и столовете, бършеше праха, нареждаше възглавниците, сменяше мръсните чаршафи. Тадеус и другият прислужник вече трябва да бяха изкъпали и облекли херцога.
Мария застана на прага и заоглежда ярко осветената стая, докато откри негово височество, както обикновено разположен до прозореца, да се взира през него. И както винаги след като го бяха къпали, в стаята се носеше ухание на виолетки.
Икономката вдигна поглед и се усмихна.
— Написа ли си писмата, скъпа?
Мария кимна и влезе в стаята. Поколеба се край тоалетната масичка, пренареди жълтите и пурпурните цветя в кристалната ваза. След това погледна неохотно към отражението си в огледалото. Жената, която стоеше насреща й, с големи сини очи, овално лице, обрамчено от сребристобели кичури и розова, леко нацупена уста, беше наистина почти дете, но не и жена, колкото и да се стараеше да се държи като възрастен човек.
— Нищо чудно, че лорд Бейзингстоук се изуми, когато ме видя — заразсъждава на глас тя. — Аз наистина съм дете. За какво е мислела нейно височество, когато ме е наела?
Гъртруд се спусна към нея, а парцалът за прах се замята като знаме в ръката й.
— Ти си една добра душа, скъпа, а туй й е най-нужно на нейно височество. Човек, изпълнен със състрадание и разбиране.
Мария се приближи до прозореца, постоя за момент така, вперила поглед в хълмовете насреща, след което го насочи към своя повереник. Образът в съзнанието й имаше изсечени като от гранит черти и изгарящи сиви очи. Сега вече знаеше какъв е бил някога негово височество.
— Гърти, Бейзингстоун е красив мъж, не мислиш ли?
— Не й по-красив от Солтърдън — заяви гордо слугинята и плесна във въздуха с парцала.
— Чертите на Бейзингстоун са прекрасно оформени.
— Както бяха… съ… на негово височество.
— Усмивката му е мила и искрена.
Гъртруд спря да бърше праха и отвърна замислено:
— Признавам, че „мила и искрена“ не описват точно усмивката на херцога. По-скоро — развратен и дързък. Двамата може да си приличаха като две зърна в една бобова шушулка, но като характери бяха съвсем различни — като деня и нощта.
— Така казваш ти — отвърна разсеяно Мария, заобиколи стола на болния и се взря в лицето му, скрито под неподдържаната брада. Прокара леко пръсти по рамото му. — Ако се вярва на онова, което чух, настоящата му маска би му подхождала най-много, и въпреки това… може ли, какъвто и да е, да бъде такъв ловък манипулатор и хедонист; така описват негово височество всички, които са му били близки?
Младата жена се надвеси и се вгледа в сивите му очи. Почувства се като хипнотизирана от напрегнатия поглед, който сякаш бе вперил в нея. За разлика от този на Бейзингстоук, в неговия видя лудост, празнота, която щеше да унищожи с лекота способността му да съществува нормално в своето общество.
— Явно си живяла прекалено изолирано с твоя свят баща, щом не знайш какъв е отговорът на туй — отвърна Гъртруд. — Не искам да очерням името на негово височество, но „хедонистичен“ не дава и слаба представа за начина му на живот. Ако общественото положение не бе достатъчно да му даде онуй или онзи, когото пожелаеше, туй го правеше външността му.
— Не се учудвам — промълви замислено Мария, припомнила си как красотата на Бейзингстоук не й бе позволила да откъсне погледа си от него (да не говорим за неприятните дами Дреймонд) през последните дни.
— И въпреки това негово височество е стигнал дотук — каза на себе си тя. Усети се, изправи рамене и се обърна към икономката. — Донеси ми гореща вода, сапун за бръснене и бръснач.
— К’во каза, момиче?
— Мисля да го обръсна.
— Но…
— Вече видях как би трябвало да изглежда и то не е това, което виждам в момента. Направи каквото ти казах, преди да съм се разколебала и да съм променила намерението си.
След десет минути Гъртруд се върна с желаните неща, поставени на поднос, и ги остави до мис Аштън. Вярната слугиня се суетеше като разтревожена квачка.
— Това е всичко — обяви Мария.
— Но, мис, когато опитахме да го обръснем и подстрижем преди…
— Моля те! И без това съм достатъчно нервна, скъпа Гъртруд.
Икономката изсумтя и напусна неохотно стаята, като си мърмореше под носа и кършеше ръце.
Младата жена започна да разнася топлата пяна по брадатото лице насреща си, по бузите, под носа, по брадата. Ръцете й трепереха. Първия път, когато бе бръснала Пол, го беше порязала. Не много, но достатъчно, за да го накара да охне изненадан и да я погледне толкова жално, че й се бе приплакало.
Внимателно, внимателно. Боже, спри треперенето на ръката й.
— Няма за какво да се нервирам — прошепна тя. — Единствено притеснението кара пръстите ми да треперят…
И смешното желание да видя лицето му, същото лице, което я бе омагьосало в мига, в който бе видяла брат му… от мига, в който бе съзряла лицето и на Солтърдън на онзи сватбен портрет.
Един мах с бръснача.
Дишай дълбоко.
Не толкова бързо.
Внимателно! Леко!
Докосвай съвсем леко, както те учеше Пол, и поддържай чисто острието.
— Тъпият бръснач ще разкъса кожата, а няма да я пореже — беше заявил брат й непосредствено преди да го пореже за втори път.
Мария затвори очи, преглътна с усилие и се помъчи да се успокои.
Ръката обхвана гърлото й така внезапно и буйно, че й причерня за момент. Опита да извика. Невъзможно! Не можеше да диша. Светът бе обвит в червена мъгла от болка и задушаване. Ръцете й се мятаха във въздуха. Ритна поставката и порцелановият леген полетя към пода и се разби с трясък.
— Божке! Той пак започна! Помощ! Някой да помогне! Той съ нахвърли върху мис Аштън! — изпищя от прага Гъртруд.
Мария заби нокти в ръката — в менгемето — което не й даваше да диша.
— Пусни я! Престани! Ще я убиеш!
— Проклето копеле, убиец! — извика Тадеус и опита да отдели пръстите на херцога от врата й.
— М-моля ви — успя да прошепне най-сетне младата жена, като насочи с усилие поглед към очите му; те вече не бяха празни и безволеви, а побеснели от гняв, по-ужасни от всичко, което бе виждала досега. — Ваше… височество… моля ви…
Очите се разшириха за момент, после се присвиха. Изсъска през зъби нещо, което наподобяваше „Азмишакапреклецвет!“. Пръстите му отслабиха натиска си; той я разтърси, сякаш бе коледна гъска, готова за печене.
— Не… разбирам… — опита да извика тя, преди да я разтърси отново; този път толкова силно, че стъпалата й се отделиха от пода, а светът се ограничи с очите му, които гледаха убийствено.
— Копеле! — извика отново Тадеус и се спусна към ръжена.
Гъртруд се разпищя и хукна към него, като размахваше ръце. Двамата се сблъскаха толкова силно, че се стовариха на пода, сред сапунената вода и разбития порцелан.
Вкопчила ръце в дланите на Солтърдън, Мария опитваше да съсредоточи вниманието си колкото се може по-спокойно в лицето му. Невъзможно! Мили Боже, щеше да умре. Той щеше да я убие. Същият човек, на когото бе опитвала така всеотдайно да помогне и в когото дори бе започнала да се влюбва (глупаво, умствено недоразвито, ненормално и наивно дете!), я усмъртяваше със собствените си ръце, като същевременно се опитваше непохватно да изговори нещо.
