— Опитва се да убеди нейно височество да повери брат ви на болницата Ройял Оукс в Менстън.
— Да го поверяла! Еджкъм не може да направи подобно нещо; човек с общественото положение на брат ми може да бъде заведен на това място само след като поне двайсет свидетели удостоверят, че той, без сянка на съмнение, е умствено неспособен и не може да действа по нормален или разумен начин.
— В тази къща живеят предостатъчно свидетели — отвърна Мария.
— Да не би да се искате да ми кажете, че брат ми е луд?
— Брат ви е най-прекрасния човек, когото съм виждала, милорд.
— Но дали е побъркан, мис Аштън… или просто отчаян?
— Отчаян ли, сър?
— Казахте, че баба ми се е захванала отново с женитбата му. Казахте, че лейди Лора и баща й трябвало да пристигнат тук…?
— Утре. Сър, защо негово височество би изпаднал в такова отчаяние, че да пренебрегне собственото си бъдеще? Бракът с лейди Лора ще го осигури финансово, онова, което винаги е искал, както твърди лейди Сълтърдън. Освен това не може да се каже, че е обвързан с жена, която му е безразлична. Той я обича много, милорд.
— Да — отвърна замислено Бейзингстоук. — Обичаше я.
— Най-големият ми страх е, че заради този му бунт, баба ви може да го изпрати там.
— Няма да допуснем това да се случи, мис Аштън.
— Какво предлагате да направим, сър?
Мълчание. Младият мъж закрачи отново напред-назад из тъмната стая, като ту влизаше, ту излизаше изпод снопа светлина, навлизаща откъм коридора. Носеше семпла бяла риза с богати ръкави, тесни бричове за езда и високи до коляното ботуши. Сърцето й се сви — той бе абсолютно копие на брат си.
— Чудя се… — започна той, — какво е накарало баба ми да се разбърза така с тази женитба? И да пренебрегне всякаква загриженост за външната страна, за здравното и умственото състояние на Трей, само и само да го ожени за Лора.
Приближи се до вратата, подпря рамо на касата и завря ръце в джобовете. Когато я погледна най- сетне, светлината зад гърба му образуваше нещо като сияние около главата му. Съзерцава я доста дълго, както й се стори, преди да заговори отново.
— Боже — промълви той и прокара длан в косите си. — Страхувам се, че започвам да разбирам.
Лорд Дънсуърти и дъщеря му пристигнаха в десет часа на следващата сутрин, един час след рояка слуги, икономи, камериерки и лакеи, които щяха да се грижат за удобството им в Торн Роуз.
— Какво ще правя? — косеше се херцогинята. — Няма как да отрека плачевното състояние на внука си, ако се принудя да отпратя Дънсуърти и дъщеря му в мига, в който дойдат.
— Вие сте херцогиня Солтърдън, скъпа ми Изабела — заяви надуто Еджкъм. — Можете да им кажете да скочат от онзи хълм там, ако пожелаете.
— Забравяте, че само преди два дни им изпратих писмо, в което ги уведомих за значително подобреното състояние на внука си. Забравяте също така, че се свързах и с цяла дузина адвокати, за да се заемат с подготовката на сватбата…
— Изабела, започвате да се изчервявате. Настоявам да си поемете дълбоко въздух и…
— За Бога, престанете да ме глезите. — И го отпъди като досадно насекомо, преди да се обърне отново към Мария. — Мис Аштън, вие като че ли единствена от всички обитатели на тази къща можете да общувате с Трей. Какво ще кажете във връзка с държанието му?
— Ваше височество, аз съм не по-малко смаяна от вас. Не мога да си го обясня по друг начин, освен че лорд Солтърдън все още не се чувства готов да застане пред своята бъдеща съпруга.
— Глупости. Еджкъм смята, че да възвърне способността си да ходи е въпрос единствено на време.
— Възможно е. Но онова, което смята той, не е съществено. От значение е това, което смята негово височество.
Херцогинята присви очи.
— Вие очевидно изобщо не познавате аристокрацията, мис Аштън. Емоциите нямат място в нашия живот. Ние се раждаме с определена цел. И живеем за тази цел. Отказваме да умрем, преди да сме я предали в ръцете на следващото поколение. Аз съм на осемдесет и пет години, младо момиче. Не ми е останало кой знае колко време за губене със своеволни деца. Ако внукът ми продължава да осуетява моите планове, няма да имам друг избор, освен да кажа на Еджкъм да започне подготовката на преместването му в Ройял Оукс.
— Това няма да бъде необходимо, бабо.
И тримата се обърнаха.
Херцог Солтърдън, безупречно облечен, седеше на стола си на прага.
Само че това не бе херцогът, както осъзна Мария след като първоначалният й шок премина.
Бейзингстоук.
Възрастната дама се изправи, като изхвърлена от пружина. Еджкъм грабна монокъла си, но го изтърва на два пъти, преди да успее да го постави както трябва на окото си.
— Невероятно — промърмори той.
Младият мъж подкара стола си към центъра на стаята. Баба му се олюля, но отблъсна ръката на лекаря, когато той се опита да я подпре, после тръгна към внука си. Спря пред него и рече:
— Трябваше да се досетя веднага, разбира се. Но вие двамата винаги сте били ненадминати в измамите. Това обаче е проява на много лош вкус, Клейтън.
— Съгласен съм — излая Еджкъм. — Добри ми човече, баба ви е толкова деликатна…
— Баба ми не е била деликатна нито един ден през живота си. Седни и млъкни. — След това се обърна към херцогинята и се усмихна. — Трябва да признаете, че се заблудихте за момент, ваше височество.
— Жестоко момче. Какво съм направила, та да заслужила подобно държание?
— Доста много неща, доколкото си спомням.
— Защо си тук? Кога пристигна?
— Снощи. Колкото до първия ти въпрос… И двамата знаем отговора. Онова, което засяга Трей, засяга и мен. Помниш ли някога да не съм обръщал внимание на силната връзка помежду ни? Усетих, че е в беда…
— Той прибегна до убийство.
Клейтън изгледа Еджкъм.
— Струва ми се, че е можел да бъде и по-точен.
— Това не ми допада — развика се лекарят.
— А на мен не ми допадат опитите ти да манипулираш баба ми. Всъщност, цялото ти съществуване не ми е присърце. Не ми допада свързването ти с херцогинята и…
— Достатъчно! А сега стани от този стол и кажи какво по дяволите мислиш, че правиш.
— Спасявам брат си от унижение.
— Което ще рече?
— Страхувам се, че в прибързаността си да ожениш най-после Трей, си забравила една малка подробност… неговото достойнство, което и без това пострада много през последната година.
— Достойнство — изпуфтя възрастната дама. — А какво ще кажеш за моето достойнство?
— Вече не давам и пукнат грош за твоето достойнство, бабо.
Тя се обърна вдървено с гръб към него. Най-накрая попита:
— За какво ще ни послужи целият този маскарад?
— Може би ще ни помогне да спечелим малко време. Мис Аштън може да продължи опитите си да го измъкне от онова състояние. Междувременно Дънсуърти ще бъде представен на един бъдещ зет, който, ако и все още да не може да ходи, е поне способен да говори свързано и не вие при вида на луната… както се говори в Лондон.
