Мария погледна към писъмцето в ръцете си.
— От негово височество — отвърна тя.
— О! — По лицето на лейди Дънсуърти премина сянка. Тя се отпусна върху възглавниците. — Значи може да пише? Баща ми спомена, че състоянието му се е подобрило значително, но, все пак се надявах… — Младата жена прехапа долната си устна и се извърна. — Вече и говори, така ли? И познава близките си?
— Чете често, наум и на глас.
— Извършили сте истинско чудо, Мария.
— Той се постара много, миледи.
— А как изглежда?
Мис Аштън се усмихна, по-скоро на самата себе си, отколкото на своята събеседничка.
— Изтънчен и красив.
Лора се намръщи, понизи глас и попита:
— А поведението му?
Беше влязла в тази стая, подготвена да не хареса гостенката и да наговори всякакви лъжи, само и само да остане вярна на херцогинята. Всички лъжи обаче бяха заседнали в гърлото й, горчиви като отрова и изгарящи като тлеещи въглени. Истината щеше да сложи край на всякаква надежда за брак между Солтърдън и Лора… както и на всякаква надежда майка й да се отърве от теглото си. Ами господарят й? Ако пропаднеше и последната надежда на баба му да го ожени за млада жена с благороден произход, дали старата дама нямаше да послуша Еджкъм и да изпрати Солтърдън в Ройял Оукс?
Мария извърна поглед, съсредоточи го върху мраморния бюст на Ерос, и отвърна:
— Можете да бъдете сигурна, че негово височество никога не би ви сторил умишлено нещо лошо.
— О! Разбирам. — Аристократката въздъхна и постави ръка с дланта нагоре, върху челото си. — Добре, Мария. А сега можете да ми прочетете писмото.
Младата жена си пое дълбоко въздух и разгърна посланието. „Лейди Дънсуърти, моля ви за честта да ме удостоите с компанията си в Златната стая в осем и половина. Солтърдън.“
Лора затвори очи, въздъхна отново и отговори безсилно:
— Разбира се.
Мария седеше с отворена върху скута книга, вперила поглед в танцуващите в камината пламъци. Срещата между Лора и Бейзингстоук бе преминала безпроблемно. Докато херцогинята стоеше на царствения си стол с вид на човек, който може да се срути от нерви всеки момент, Лора, чийто баща обикаляше като куче пазач наоколо, седеше срещу човека, който смяташе за свой годеник, свела поглед, сплела пръсти, все едно че току-що я бяха осъдили на смърт.
Както и при посещението на Мария, младата жена не бе показала особено голяма радост от изумителното възстановяване на своя годеник, нито дори капчица вълнение от перспективата най-сетне да се омъжи за него.
„Коя жена не би останала очарована от изисканата реч на Бейзингстоук? От неустоимия му чар? От изкусителния му вид?“
Въпреки това, по-малко от час след началото на срещата, Лора прошепна на камериерката си, че двудневното пътуване до Торн Роуз очевидно бе казало своята дума и, след като помоли негово височество да я извини, се върна в стаята си, бледа като платно. На път към своята спалня, Мария мина покрай нейната и й се стори, че дочу тихия й плач.
Мис Аштън затвори книгата и уморено стана от мястата си. Щеше да опита за последен път да убеди Солтърдън да отключи вратата, да му обясни, че нямаше да постигне нищо с подобни действия. Трябваше да се мисли за здравето на баба му, за щастието на Лора. Това, в крайна сметка, бе неговата съдба.
Изненада се, когато откри, че вратата му е отключена. Стаята беше празна. Младата жена погледна към големия стенен часовник: беше почти полунощ. Втурна се към музикалната стая; тя тънеше в мрак.
Къде можеше да е отишъл?
Спусна се към библиотеката, после към ловната стая, кухнята, мина покрай две сънени слугини. Естествено не можеше да ги попита дали са видели негово височество да се разхожда из коридорите. Освен него самия, само двете с Гъртруд знаеха, че херцогът вече бе способен да използва краката си.
След половинчасово търсене се върна в стаята си, взе пелерината, излезе от къщата. Навън бе паднала мъгла. Спря за момент, когато студът я ухапа по бузите, но след това продължи да слиза по пътеката, която водеше към конюшните.
Звукът на ядосани гласове я накара да спре. Предпазливо слезе по няколкото покрити с мъх каменни стъпала, стъпи върху полазил по земята бръшлян и спря отново при вида на малката групичка, застанала на пътеката.
Разпозна веднага високата слаба фигура на Тадеус. Миг по-късно позна и по-ниската, която потропваше от студ край него: Моли. Колкото и да се мъчеше обаче, не можа да разбере кой е третият, тъй като бе частично скрит зад храстите.
В този момент задуха вятър; дърветата потрепераха, а листата зашепнаха. Мария се обърна и продължи към конюшните, като от време на време хвърляше поглед назад, почти без да се учуди на подобна среднощна визита, и то в такъв студ и влага. Съзнанието й бе заето със Солтърдън.
Конюшнята тънеше в мрак и тишина, беше топла и уютна. Конете се размърдваха в отделенията си, когато тя преминаваше колкото се може по-безшумно и надничаше във всяко едно от тях. Най-накрая стигна до едно отделение, чиято врата зееше.
Ноблес.
Хукна навън, като остави отворена главната порта и затича под дребния дъжд, като прикриваше очите си с длан.
От тъмнината насреща й изникна някаква форма, съпроводена от трясък на копита, а от разширените й ноздри се вдигаше пара. Разгорещеното тяло на животното се отърка в нея. Младата жена залитна, извика, но преди да падне една ръка я обхвана през кръста и я вдигна. За момент увисна във въздуха, докато жребецът се вдигна на задните си крака, а след това се озова върху раменете на коня, поддържана от две силни ръце.
Притиснала лявото си рамо в гърдите на херцога, младата жена премигна, за да изтърси капките дъжд от миглите си и успя да си поеме дъх.
— Ваше височество…
— Много мило от твоя страна да ми направиш компания — промълви в ухото й той. — Никога не съм обичал да яздя сам.
С тези думи изсвири рязко и заби пети в хълбоците на жребеца. Той се надигна леко, изви тъмната си шия и пръхтенето му отекна надалеч в притихналата нощ. След това се спусна в галоп и понесе ездачите през двора за обучение на конете, надолу по подгизналата пътека, към групичка дървета.
Останала без въздух, Мария се бе вкопчила здраво в Солтърдън, като наблюдаваше как предните крака на Ноблес се движеха като пружини и те летяха, като цепеха мъглата. Скоростта, с която се движеха, й се струваше още по-ужасяваща заради повдигането и спадането на раменете на животното и плющенето на гривата му, наподобяващо шума на дърветата при буря.
Мис Аштън заби нокти в пелерината на своя господар, сгуши се колкото се може по-плътно в него и обърна лице към студения остър вятър, който й пречеше да диша и да вижда. И въпреки всичко я обзе странно чувство на сигурност. Този път нейният повереник щеше да я утешава, той щеше да я защитава, щеше да я освободи от земните окови и да й помогне да полети над всякакви човешки грижи.
Струваше й се, че бяха яздили цял час, когато Солтърдън каза тихо нещо на коня и той започна да намалява темпо, докато накрая спряха под сплетените клони на дърветата. Без да я пуска, Солтърдън мълча в продължение на доста дълго време, само топлият му дъх галеше бузата й. След това обхвана брадичката й в голямата си длан и повдигна лицето й.
— Някога мислех, че ще умра без престижа и богатствата, които ми се падаха по рождение, че няма да мога да съществувам без тях. Но през изминалата година… вече бях мъртъв и никой не даваше и пет пари за
