време Еджкъм се суетеше покрай нея и й вееше с ветрило.
— Искам да знам как стана така, че този пистолет се оказа в ръцете на внука ми. Очевидно някой от вас му го е дал. Е? Говорете. Признайте си. Нима очаквате да повярвам, че е слязъл два етажа, влязъл е в ловната стая и е взел сам оръжието? Нужно ли е да ви припомням, че той не може да ходи?
Мис Аштън извърна глава.
Дали все пак не бе успял да го направи?
Невъзможно. И най-лекото движение на краката бе достатъчно, за да получи спазми в мускулите.
Лейди Солтърдън вдигна ръка. Една слугиня се спусна да й поднесе чаша какао.
— Не разбирам — продължи тя. — Състоянието му като че ли се бе подобрило значително. Какво причини тази внезапна проява на лудост? Всичко, което е желал някога, е в краката му; трябва само да протегне ръка, за да го вземе. От него се иска само да се ожени за лейди Лора, нещо, което бе повече от щастлив да направи преди да пострада. Не само, че ще получи половината от моето състояние, когато направи това; зестрата на момичето е също изключителна. Като се има предвид, че Лора е единствена наследница на лорд Дънсуърти, земите, които ще станат нейни след кончината на баща й, ще направят внука ми един от най-богатите мъже в цялата страна. И той точно това и искаше — заяви раздразнено херцогинята; след това, осъзнала, че пълни главите на слугите със своите проблеми, сякаш те бяха най- скъпите й довереници, тя се намръщи и тикна празната чаша в ръцете на Еджкъм. — За Бога, скоро явно ще се затворим в Ройял Оукс… и не съм сигурна, че това ще бъде чак толкова неприятно преживяване.
ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА
— Колко странно, че, макар човешкото сърце да е способно да познае покой, доволство, безметежност, дори благодарност, то изпитва щастие, пълно блаженство единствено при щастлива любов…
Тези думи майката на Мария бе казвала често, когато приятели или роднини й напомняха, че би трябвало да е благодарна за удобството и уважението, които й осигуряваше позицията на съпруга й. Тази изповед, разбира се, тя правеше единствено пред двете си деца.
Беше късно през нощта и мис Аштън размишляваше върху това.
Очевидно престоят й в Торн Роуз вървеше към своя край. Веднага, след като господарят й се оженеше за лейди Дънсуърти, тя щеше да се върне в Хъдърсфийлд, където я чакаше Джон Рийс. Той щеше да й предложи брак, дом, бъдеще… нещо, което винаги бе искала — да прекара остатъка от живота си в компанията на добър, мил мъж, който й е приятел.
Някога го беше желала… или бе мислила така. Тогава бе вземала за желание гъдела, породен от забранена целувка, от тайнствен копнеж. Той бе нещо като награда, която трябваше да спечели, нещо, което трябваше да измоли от Бога… безрезултатно.
Желанието сега бе нещо неконтролируемо. То обсебваше всеки неин миг, в който беше будна.
Разумът я съветваше да си тръгне начаса. Защо да се измъчва, като гледа как мъжът, когото обича, се жени за друга?
Той обаче имаше нужда от нея.
Сърцето просто нямаше да й позволи да му каже „довиждане“.
След като крачи напред-назад из стаята си в продължение на часове, след като се приближи поне сто пъти до вратата и толкова пъти не си позволи да влезе при него, младата жена излезе в коридора и започна да се разхожда из него. Може би Гъртруд все още не си бе легнала. Или готвачът. Внезапно си даде сметка, че не бе яла цял ден. Чувстваше се безсилна и замаяна.
Мина покрай някакъв салон и реши да надникне в него; в помещението светеше една единствена свещ, поставена върху една маса. Очевидно някоя от слугините бе забравила да я изгаси. Спусна се към нея и, като се наведе да я духне, вдигна поглед към стола в другия край на стаята. Там, в полумрака, седеше мъжка фигура.
Свещта изпращя.
— Ваше височество. — Блъсна крака си в масата. — Не бях разбрала, че сте излязъл от спалнята си. Трябваше да ме повикате.
Мълчание.
— Съжалявам, че бяхте принуден да вечеряте сам. Моля… да ме извините заради мрачния ми вид. Страхувам се, че започнах да си обръщам прекалено голямо внимание — изключително тежък грях според баща ми. През последните часове мислих много по повод на онова, което искам… и стигнах до извода, че над всичко за мен стои вашето щастие. Онова, което се случи помежду ни… беше прекрасно, ваше височество. Признавам, че си позволих да… се привържа прекалено силно. Но това е присъщо за женската природа, нали, сър? Уви, страхувам се, че нас ни управлява сърцето. — Изправи рамене, вирна брадичка. — Така или иначе, ще издържа и ще остана до вас, докато вземете съпругата си. Аз съм свързана с вас… за толкова време, колкото пожелаете. Така, най-после направих признанието. Сега вече знаете, че привързаността ми към вас не е причинена точно от желанието да помогна на майка си, както заявих преди. Надявам се, че няма да започнете да гледате несериозно на мен поради това. Освен това съм наясно, че сте привикнал към подобна глупост от страна на наивни млади жени, тъй като знам, че влюбените във вас жени са били доста голям брой, ваше височество.
Най-накрая той проговори тихо:
— Нима признавате, че сте влюбена в негово височество, мис Аштън?
— Да, точно така, сър.
Фигурата стана от скрития в сянка стол и тръгна към нея. Без накуцване. Без никаква вдървеност. Без охкане. И застана на светлината, която навлизаше през отворената врата от коридора. Мария се взира дълго в лицето му, преди да разбере истината.
— Бейзингстоук — прошепна тя.
Обърна се с желанието да побегне.
Той сграбчи ръката й.
Въпреки съпротивата й, новодошлият успя да я изтика до един стол и да я принуди да седне на него. Младата жена покри лицето си с длани; искаше й се да умре.
— Извинете, милорд. Помислих ви за Солтърдън.
— Очевидно.
— Предполагам, че няма смисъл да ви помоля да забравите онова, което признах току-що.
— Абсолютно никакъв смисъл.
Придърпа друг стол и седна насреща й, хвана внимателно ръцете й и ги отдели от лицето. А след това подвигна с показалец брадичката й.
— Вие не сте първата, която излива пред мен своите чувства към брат ми. Би трябвало да знам, обаче… ако ви е компрометирал по някакъв начин.
— Да ме компрометира ли, милорд?
— Лягал ли е с вас, мис Аштън?
— Не, милорд.
Младият дъж си отдъхна облекчено и се отпусна уморено на стола си.
— В такъв случай очевидно не този дребен проблем ме е довел тук.
— Сър?
— Яздих в продължение на два дена дотук, защото не можех да се отърва от усещането, че нещо не е наред. Проклятието на близнаците, мис Аштън. Когато някой проблем преследва брат ми, той не дава мира и на мен. Трей има някаква неприятност, мис Аштън. Кажете ми каква.
— Не съм сигурна, че знам. Беше се оживил, но когато херцогинята обяви, че планът за брака му с лейди Лора се пуска отново в ход и тя пристига още утре с баща си, положението му се влоши рязко. Той се заключи в стаята си и заплаши да застреля всеки, който влезе. Стигна дори дотам да стреля наистина през стената, поради което баба ви изпадна в несвяст.
— Херцогинята в несвяст? Боже мили, иска ми се да бях видял това. Впрочем това би пожелала половин Англия. Представяте ли си, желязната дама да припадне!
— За щастие Еджкъм бе до нея.
— Еджкъм? — Бейзингстоук стана и закрачи напред-назад. — Какво, по дяволите, прави той тук?
